Прехода от хижа Вихрен – заслон Спано поле бях замислил за тазгодишният ни, вече станал традиционен, преход с децата до някоя хижа в Пирин или Рила. Както и през последните четири години и тази година имахме намерение да преспим на хижа или заслон, да се поразходим порядъчно из високите части на планината и да понатрупаме още спомени за преживелици и приключения. Досега бяхме посетили:
- 2015 – хижа Добърско, Рила (без преспиване)
- 2016 – хижа Синаница, Пирин
- 2017 – заслон Тевно езеро, Пирин
- 2018 – хижа Македония, Рила
Преходът между хижа Вихрен – заслон Спано поле е на пръв поглед не чак толкова претенциозен. Може да се направи спокойно в двете посоки за един ден от средно статистичеки турист (3:30 мин в посока според табела на хижа Вихрен). Само че, ние не се вписвахме добре в категорията на средно-статестическия турист. Към това малко приключение се отправихме общо 8 деца на възраст между 1 и 12 г, както и 4 възрастни.
Маршрутът хижа Вихрен – заслон Спано поле е прекрасна възможност да се въведат децата в по-сериозни преходи и с преспиване на хижа. С добра доза усилия и още повече воля Зара (4.5 г) и Кристиян (5.5 г) се справиха чудесно напълно сами. По-големите каки (между 6.5 – 12 г) също се потрудиха доволно, за да стигнем заслона. А заслон Спано поле е може би сред най-добре поддържаните в Пирин и ние сме безкрайно доволно от посрещането и отношението на Митко към групата ни.
Несигурно начало
Прогнозата за деня на тръгване не беше добра. Очакваха се валежи с грамотевични бури. Такава бе прогнозата и за последните дни, но нямаше и помен от бури и валежи. За наш “късмет” още на път за хижа Вихрен в ранната сутрин си личеше, че днес май прогнозите щяха да се сбъднат. Беше мъгляво, не се виждаше небе, а влажността си беше висока. Все пак аз с децата, Стоян с Лия и Дивна, както и Тони и Миро с техните момичета бяхме към 8:30 на хижата. Решихме да изчакаме малко. Нямаше смисъл да тръгваме с толкова деца, ако ще ни вали през цялото време. Още повече, че Зефира е само на 1г.
След един билков чай на хижата и 40 мин чакане небето взе да се избистря, мъглата да се вдига. След кратко съвещание решихме да тръгнем към Муратово езеро, пък ако се обърне времето, ще се обърнем и ние обратно към колите.
И така, групата ни от 12 души закрачи по вече познатата пътека към Муратово езеро. Децата се групираха по интереси (и възраст). Имаше и настроение. А докато намирахме боровинки край пътеката често се спирахме да хапваме. Времето се запази приятно хладно, изпаренията и мъглата ту се вдигаха, ту падаха ниско. За около 1:20 мин стигнахме всички до Муратово езеро, където направихме и първа почивка.
Децата се заиграха да хранят рибките, а ние хапнахме по един сандвич на бързо. Времето взе да се влошава и започна съвсем лек дъжд или по-скоро леки пръски. Решихме да продължим.
Драпане към Бъндеришка порта
Очакваше ни най-трудният участък от маршрута – изкачването до Бъндеришката порта. Една част от деца вече я бяха качвали преди три години, когато ходихме до хижа Синаница, но имаше само бегъл спомен при Ема и Бела от това наше приключение.
Въпреки на места трудната и камениста пътека, знаех, че това е теренът, който най-много допада на децата – дай им да се катерят, вървят по камъни и скачат. Имахме разпределение на възрастни и деца, така че да помогаме когато и на който се налага. Някъде от втората половина вече си заваля, но нямаше връщане назад. Бяхме почти приключили трудната част. Облякохме си дрехите за дъжд, подсигурихме Зефира под една найлонова торба и продължихме. Нямаше оплаквания, нямаше мрънкане. Даже засилихме крачката.
Отново за малко повече от час се качихме от Муратово езеро до портата. Не е рекорд, но за нашата група и за трасето си бе направо бързо. Горе нямахме намерение да спираме, понеже още ръмеше. Не силно, но достатъчно, за да не ни се остава на едно място, в предвид вятъра и децата с нас.
На долу към заслон Спано поле
От тук следваше едно дълго слизане към заслона. След това изкачване надолу се вървеше леко. Скоро спря и да вали. А и мъглата взе да се разсейва и пред нас се показа прекрасната гледка на Спанополския циркус и неговите езера и поточета.
Спирахме вече по-често – я за снимки, я за почивка, я да се събере групата. Започнаха разни игри. С тях времето и пътят не се усещат. С малките, като Кристиян и Зара, играхме предимно на “Виждам нещо в … (напр. синьо)”, казване на думи с определена буква или познаване на професия по описание. Забавно е, а и поучително.
Следвахме първоначално жълтата маркировка, а при разклона за Синаница поехме на ляво по кафявата. Някак си слизането се получи продължително. До заслона ни отне около 3 часа с доста почивки. Но в предвид групата ни и времето си бе в реда на нещата. Бърза работа нямахме. Оказа се, че в района на заслона бе валяло повечко. Усещахме го по доста по-мократа трева, която набързо подмокри краката и дрехите ни – повече дори от дъжда на Бъндеришка порта.
По едно време калинките на заслона изникнаха пред нас изпод вдигащата се мъгла. Бяха съвсем близо и с бодра крачка се отправихме натам. НО преди заслона намерихме големи залежи на боровинки и отложихме обяда и топлия чай за след засищането с дивите вкусотии. Малко преди 16 часа или 6 часа след като тръгнахме от хижа Вихрен бяхме до нашата цел за деня – заслон Спано поле.
В заслона
Предния ден се бях обадил да резервирам легла и Митко (така се казва стопанинът на заслона) ни бе отделил в голямото помещение с 13 легла. Цялата група щахме да сме заедно и децата изпаднаха в еуфория. Кой ще спи на горния етаж, кой ще е долу – почна едно обсъждане, разпределяне. Оставихме ги да си изберат леглата и да се успокоят преди да хапнем. Преоблякохме се и запалихме камината да сушим мокрите дрехи. А Митко се бе постарал да има и супички, и скара, и салатки – кой каквото желае.
Всички бунгалца бяха заети. Децата взеха да играят разни игри – война с карти, шах, Dix it, не се сърди човече и т.н. Ние се въртяхме около тях и около камината и се наслаждавахме на всичко наоколо. И така в игри и приказки мина вечерта и към 22 ч всички се отправихме към леглата. За отрицателно време децата заспаха, а ние само минути по-късно.
Бяхме си поръчали пържени филии за закуска, които ни чакаха готови със сладко или сирене към 8 сутринта. Като цяло, макар и заслон, Спано поле е доста приветливо местенце със стопанин, който се гриже за него и за гостите. Затова благодарим на Митко за гостоприемството и малко му се извинявам за детската градина.
На сутринта децата не искаха да тръгваме обратно. Питаха ме “защо не останем поне още един ден? Тук е много готино.” Какво да им кажа, освен, че догодина ще направим 3-4 дневен преход от хижа на хижа.
Обратният път
Днешният ден бе коренно различен. Слънцето препичаше от рано. Беше ясно, че ще е топло. Ние не бързахме. След закуска и оправяне на багажа тръгнахме първо към откритите вчера находища на боровинки. Там се позабавихме. И така някъде след 10ч поехме най-сетне обратно по същия път. Мислех си, дали да не направим кръг през главното било покрай Спанополски чукар и Дончови караули, но се отказах в предид камънака и тегавото изкачване.
Отново взвода ни се групира на малки бойни единици, които привидни се движеха самостоятелно. Но на места отново се събирахме. Днес, дали заради топлото време, дали заради умората крачката не спореше така, както вчера. Спирах и аз по-често да снимам, понеже контрастът от синьо небе, бели облаци, тучно зелени треви и храсти, гранитни камъни, мъждукащи крави и коне по поляните и кристални езера и потоци беше само за снимане.
На Бъндеришка порта се събрахме и снимахме цялата група за архива. Сега се виждаха и заобикалящите ни върхове, които ни служеха за фон.
На Муратово езеро направихме една по-дълга почивка, където привършихме и последните запаси от храна. Не бързахме да тръгваме. Сякаш не ни се искаше да се прибираме от това бълшебно място. В късния следобед бяхме на изходна позиция при колите на хижа Вихрен. Доволни и горди от прехода с децата. Без да се бавим се отправихме към Банско, където купихме и дълго-чакания сладолед за децата, пък и за възрастните.
