Отново сме на Пирин голф. И тази година. Групата от познати семейства се увеличава. На първата обща среща в една механа в Добринище, бях директно конфронтиран с въпроса “утре къде ще ходим?”. Нямах конкретни идеи, за разходки с деца (без да броя тези, които вече сме правили в околностите). Помислих и предложих да се разходим между х. Бъндерица и х. Вихрен, като минем през Казаните. Бях минавал маршрута частично и то сам и нямах спомен да е непосилен. За добро или лошо, групата ми има доверие и веднага се навиха. В 9 сутринта беше обявен стартът за тръгване. Който желае, можеше да се присъедини. Преди лягане проучих маршрута, заредих тракове с алтернативни отсечки и заспах спокоен.
Разбира се в 9 на другия ден никой не беше пред колата. Търсехме се по терасите на сградите с въпроса – “ще ходим ли?”. Час по-късно вече, ние четиримата, Венци и Бени, както и Миро, Тони, Бела и Зара бяхме на път към х. Бъндерица. В последния момент преди да тръгнем взех самар за Кристиян от Ани, ако случайно не иска да проходи целите шест километра и около 600 м денивелация на неговите 2 години и няколко месеца… Паркирахме пред хижа Бъндерица и поехме през гората. Още на първите метри обаче, за късмет или не открихме находища на диви ягоди. Всички през глава се втурнахме да берем и ядем. Напредвахме бавно по обективни причини. А ягодките, макар и не толкова сладки, бяха страшно ароматни и вкусни.
И така през голяма част от горската пътека. Все пак успяхме да се придвижим. Бела и Ема вървяха бодро напред, Мама с Крисо зад тях. Тони носеше Зара. Кристиян реши, че не му се ходи в края на горската част и го качих на самара. Така, гледайки от високо, се чувставаше добре. Венци и Бени ни изчакваха от време на време да ги настигнем и се наслаждваха на ергенския си уикенд. Първа кратка спирка направихме като излезнахме от гората на едно дърво, приличащо на пейка. Хапнахме плодове и ядки и отново поехме нагоре през сипея.
Вече бяхме понабрали малко височина и се отриваха прекрасни гледки. Времето беше идеално – нито горещо, нито прекалено студено. Подухваше лек хладен вятър. Ема събираше цветя, а мама и ги вплиташе в плитката. Както обикновено се случва, ходенето по скали и преминаване на каменисти пасажи доставяше най-силно удовлетворение на Ема и Бела. Те не пропускаха възможност да минат по “по-трудните места”. Тук оглежда едни стръмни, почти отвесни скали и пита, дали може да се качи… и как ще слезе 🙂
Скоро свихме в ляво и минахме покрай първите клекове. Знаех, че след малко щяхме да бъдем възнаградени с гледка към северната стена на Вихрен, а след още малко и на Кутело.
Крисо вече беше на гърба ми и само ми нареждаше да правя това и онова. Останалите ни следваха. Аз не спирах да снимам заобикалящата ни среда. Пред нас се откри една от най-любимите ми панорами в Пирин – севрната стена на Викрен, Кутело и поляната на Малкия Казан. Не можех да спра да се любувам на това място.
![](http://decanaplanina.com/wp-content/uploads/2018/02/20160717_123105-1024x576.jpg)
![](http://decanaplanina.com/wp-content/uploads/2018/02/20160717_123105-1024x576.jpg)
Предстоеше последното качване на около 200м денивелация. Пътеката се виеше нагоре към подножието на Вихрен. Беше порядъчно стръмна, особено в последната си част и изискваше на места ходене на четири крака. Децата включиха 4х4 значително по-рано :-). Крисо се справи страхотно като премина почти цялата пътека до горе сам.
От време на време виждахме хора преминаващи по пътеката към/от вр. Вихрен през Казаните, до която се стремяхме да излезем. Над Вихрен взеха да се появяват облаци, които вечаеха дъжд. Надявахме се да го изпреварим.
![](http://decanaplanina.com/wp-content/uploads/2018/02/20160717_132411-1024x576.jpg)
![](http://decanaplanina.com/wp-content/uploads/2018/02/20160717_132411-1024x576.jpg)
Излязохме на мястото, където се пресичат пътеките от х. Бъндерица и х. Вихрен и поехме в посока изток към последната. Предстоеше кратка, но технична част, която изискваше особено внимание. Големите каки искаха да вървят напред самостоятелно. Тук обаче не беше място за доказване на способности. Крисо и Зара вече бяха заспали в самарите.
Всички заедно бавно и предпазливо минахме през опасния участък. Пресичаме Джамджиевия ръб и оставаме за малко да се насладим на прекрасната панорама към връх Тодорка насреща и към Дончовите караули и Бъндеришки чукар, които вече бях поразгледал миналата година.
Тук вече може да кандидатстваме за най-многолюдното селфи, правено от ръка :-).
![](http://decanaplanina.com/wp-content/uploads/2018/02/20160717_134844-1024x768.jpg)
![](http://decanaplanina.com/wp-content/uploads/2018/02/20160717_134844-1024x768.jpg)
От тук започна слизане към х. Вихрен, която се беше сгушила долу в ниското. Пътеката беше тясна, но ясно се отличаваше. Имаше няколко пасажа, преминаването по които изискваше внимание, особено като водим и носим деца.
Със задружни усилия ги преодоляхме и продължихме. Ема и Бела още бяха свежи и напредваха бързо. Отново преминаваха през големите камъни. Беше ранен следобед и всички си мечтаехме за вкусно ядене на завоя до х. Бъндерица. Крисо се беше събудил вече и го свалих от самара. На един завой се скрихме и изчахаме останалите, залегнали в тревата.
![](http://decanaplanina.com/wp-content/uploads/2018/02/20160717_143624-1024x576.jpg)
![](http://decanaplanina.com/wp-content/uploads/2018/02/20160717_143624-1024x576.jpg)
След като се събрахме Крисо заслиза сам надолу с помощта на Соня. Някъде там ние с Венци избързахме напред да докараме колите до х. Вихрен.
В крайна сметка се получи един перфектен преход, който добре ни поизпоти. Шапка свалям на Тони, че през целия път от около шест часа носи Зара в самар.
Разходката завърши с вкусен късен обяд, а спомените определено ще останат трайно в съзнанието ни.