Поход със спане в хижа и тази година бе сред най-чаканите събития за мен и децата. След като миналите две години бяхме на х.Синанница и заслон Тевно езеро, тази година се отправихме към Рила. Целта бе хижа Македония. За да е по-весело се събрахме трима татковци с общо пет деца и се отправихме към стартовата позиция – Семково. Времето бе доста нестабилно през цялата седмица и прогнозите бяха да вали и през двата дни на прехода. Надявахме се да не е по време на разходката или да се разминем с лек дъжд.

Към хижа Македония

На отиване решихме да се движим по синята маркироква, която протича от Семково през Динков дол до хижата. Човек няма как да сбърка пътя, който се движи все по реката. Началото както и очаквах бе доста мудно. Още на 20ия метър видяхме един смок, който децата следяха с голям интерес докато се скрие. Като цяло се нагледахме на земноводни този ден – освен смока, за протокола отбелязвам наблюдаване още на един гущер, две жаби и още два дъждовника. След това дойдоха и дивите плодове – най-вече диви ягоди, но от време на време и боровинки, а на едно място и полу-узрели малини.

Като цяло разходката ни спореше добре. Пътят до бившите краварници/овчарници (сега вече разрушени) е широк с плавно, но постоянно изкачване. Върви се основно в гориста местност от дясно на река Динков дол. От реката лъхаше приятна свежест. Децата играеха на различни игри, тичаха пред и около нас. Караха се, сдобряваха се, деляха се, събираха се. Към обяд седнахме да починем и да похапнем. След краварника/овчарника пътят започна да се губи. За сметка на това  в далечината пред нас се виждаше нашата цел. Отсреща на седлото между Голям и Малък Мечи връх се виждаше електрическия стълб на хижа Македония. Разбра се, че има още да походим до там.

Преминахме една част осеяна от л…а на пасящите наоколо крави. След нея следваше последната стръмна част преди хижата. Наклона наистина беше завиден и в предид поизморените деца, чувахме по-често израза “кога ще стигнем?”. Отговора бе пред очите на всеки – когато качим седловината :-). Последните метри бяха най-тегави, но в 614:30 бяхме на хижата. 4.5 часа след като тръгнахме. Току влезли вътре и заваля. Е-е, ако и това не е късмет!?

В хижата

В хижата установихме, че сме сами и май няма да има други. Бях запазил една стая за 7 души – настанихме се, сменихме дрехите и хайде в общата стая. Пийнахме хубав билков чай, подсилихме се със супа боб и леща и всеки захвана да играе на нещо. Хижарите бяха много любезни и толерираха високите децибели на децата. А те се занимаваха с  какво ли не: играха “Не се сърди човече”, после ги учихме на шах, хижарката им даде листове за рисуване, а най-накрая играха на “майка и бебе” и влязоха в техен филм. Аз, Стоян и Андон пък се заиграхме на 3-5-8, една игра, която не бях играл от детството си. Доста се забавлявахме.

За вечеря освен супичките имаше и скара, както и салата – напълно достатъчно за всеки турист. Гледахме да хапнем навреме и да сложим децата да спят, понеже преходът днес определено им костваше доста сили. За Лия, Дивна и Йоана това бе първо спане на хижа. Петте деца сложихме да спят на долните три легла, като се редувахме да разказваме приказки (кратки). След има няма 5-10 мин. всичките пет бяха заспали, а ние се върнахме да се доиграваме играта :-). Получи се много приятна вечер. Нощта мина с леки перипетии и миграции на децата от своите легла към нашите. На сутринта, бодри и усмихнати, хапнахме пържени филийки с чай преди да се сбогуваме с милите домакини. Всяко дете получи подарък значка преди да тръгнем.

Обратно към Семково

За да не се връщаме по-същия маршрут, връщането решихме да с движим по конната и велоалея, която свързва хижата със Семково. Разстоянието бе по-дълго, но имах идея как да го скъсим (на теория). Тръгнахме около 10 сутринта. Алеята се вие дълго време на една и съща височина. От нея се откриваше хубава гледка към целия Динков дол.

Върви се леко и приятно, като на места се пресичат потоци, слизащи от склона. Тяхното преминаване ставаше или чрез прескачане или се катерехме по дървения парапет край пътя. Само след около час ходене започна да вали. Все по-силно и по-силно. Сложихме кой каквото има за защита от дъжд и продължихме. Знаех, че имаме още доста път, а на такова място на около 2000м. надморска височина няма къде да се скрием. Вървяхме си, а то си валеше.

И така около 2.5 часа. Децата доста се поумориха и се наложи да хапмнем скрите под едно дърво, докато все още валеше. Последните няколко километра бяха доста напрегнати, понеже малките (и особено Кристиян) се умориха и им бе студено. За късмет (ако може да говрим за такъв) слънцето изгря отново по едно време и ни стопли малко. Към 15:30 бяхме обратно при колите – 5,5 часа след като тръгнахме. По-късно установих, че минавайки по пътя, а не през дерето сме навъртели почти 13км, което е двойно спрямо пътя ни на отиване.

В крайна сметка децата (особено малките) направиха едно малко геройство. Изкарахме се страхотни два дни само с тях и с Рила. Като ги питам, дали отново ще ходим на хижа – отговорът в един глас е “ДАААА”.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си