Едно многоочаквано пътешествие с децата беше на дневен ред – преход от хижа до хижа с преспиване. За целта се спряхме на нещо ново и интерсно – хижа Синаница с едноименото езеро и връх. Тръгнахме към 9:30 от х. Вихрен. Имахме целия ден на разположение за един приятен високопланински преход. На изходна позиция бяхме ние четиримата, както и Тони, Миро, Бела и Зара.

Маршрута мислено го разделихме на следните етапи:

  • х. Вихрен – Муратово езеро
  • Муратово езеро – Бъндеришка порта
  • Бъндеришка порта – Синанишка порта
  • Синанишка порта – х. Синаница

До Муратово езеро бяхме ходили вече миналата година с децата и пътеката беше позната. Първоначално се качихме над х. Вихрен до мостчето на река Бъндерица. С Крисо вървяхме назад, докато останалите задаваха темпото.

След мостчето пътеката става полегата. По случайност открихме нова забавна игра – намери следващото ако на кравите. Голямо тичане и смях падна да ги търсим по пътеката.

Така и напредвахме с добро темпо. Пасящите крави пред нас бяха като магнит за Крисо. Останалите деца – Ема и Бела – се движеха без забележки със Соня. Чувах ги да пеят и да се смеят.  А пред и около нас гледките бяха страхотни – Бъндеришки чукар с Дончови караули (които пребродих миналата година) пред нас, вр. Тодорка от ляво.

Скоро започна ново изкачване към езерото. Преминаването по камъните беше ново изпитание за Кристиян, който отказваше да му се помага. За Ема и Бела си беше поредната порция катерене.

На езерото направихме почивка и се подкрепихме с баница и плодове. Децата веднага се заиграха с рибките в него. Аз през това време се охладих в приятната за къпане вода. В сравнение с Долното Типицко езеро, тук темпереатурата на водата си беша направо идеална 🙂

Следваше най-трудния отчастък – качване до Бъндеришка порта с 250 м. положителна денивелация. Пътеката минава през морени и сипеи. В долната и част все още имаме видимост към красивото Муратово езеро (с форма на сърце) и към вр. Тодорка.

Крисо вече успешно намира наркировката и крачи от една маркировка към друга през камънака. Продължаваме напред и нагоре към портата. Бъндеришка порта вече се подава зад завоя

В горната част картинката става по-пъстра. Иначе всички вървят вече бавно и мълчеливо под припека на слънцето.

Последните метри преди да стъпим на Бъндеришката порта. Миро вече е тук и ликува

Останалите се задават след малко. Простор и красота… Сами сме и оставаме да вземем въздух. Наслаждваме се на околните пейзажи. Правим си и групови снимки, .

Крисо вече е нетърпелив и награбва раницата – нищо че е тежка колкото самият него 🙂 Зара също се раздвижва след няколко часа в самара. Скоро тръгваме отново. Трудното за днес мина. Сега следваше полегата пътека и едно последно спускане до хижата. Пътеката подсича страничното било.

Кристиян дава вече явни признаци на умора. След още малко собствен ход, го взимам на ръце и след минута вече е заспал. И така следващия час до Синанишка порта. Нямах самар и го носех на ръце. Време много за гледки и наслада нямаше. Внимавах да не паднем. Пътеката, макар и ясна, на места беше тясна със силен склон. Изискваше се от части катерене по камъни и слизане. Едва на Синанишка порта Крисо се събуди. Бяхме изпреварили останалите и там ги изчакахме. Долу в ниското се виждаше хижата и езерото. От ляво на нас е Синанишкия рид. Слизането до хижата минава през стръмно спускане по камъни, преминаващи в последствие в камениста пътека. В ниското пътеката става полегата и тревиста. Не бързахме. Време за боровинки винаги се намира.

Последни метри преди хижата. Ема и Бела вече не се сдържаха в нормално темпо… След почти 7 часа с всички почивки пристигнахме на х. Синаница. Мястото е страхотно и уединено. За късмет нямаше много хора и получихме една стая за нашата група. Цветът на езерото е необикновено синьо. Човек трудно откъсва поглед от него.
Имахме време за снимки и игри край Синанишкото езеро.

Аз, по стара традиция (от 2 седмици) се топнах. Беше адски студено. После прочетох, че достига дълбочина от 11м, което обяснява, защо не се затопля. Поразтъпках се около хижата за още снимки. Успях да се докосна и до красивия залез на това местенце.

Самата хижа е приятна. Хижарите бяха отзивчиви и любезни. Осветление и ток включиха около 19:00 до 23:00. След това – романтика на свещи. Предлагат приличен набор от ястия и напитки (имайки в предвид, че всичко се качва на коне до хижата). Ние имахме проблем с леглата или по-скоро със старите пружини. Изглежда доста сме се изнежили и възрастните не можахме да спим. За сметка на това децата заспаха за по-малко от 60 сек. И не мръднаха до сутринта.

Аз, заедно с Тони и още двама нови приятели, които срещнахме на хижата, направихме бърз сутришен щурм до вр. Синаница за посрещане на изгрева.

За закуска поръчахме мекици. Тръгнахме обратно около 8:30 за да избегнем съботното слънце. А температурите сутринта си бяха ниски. Обратно нагоре по камъните към Синанишка порта.

След нея вече можех да поснимам от нова переспектива насрещните върхове по главното било – Муратов връх, Дончови караули, Бъндеришки чукар, Башлийски чукар.

От време на време спирахме да хапнем вкусни боровинки. Наслаждавахме се на гледката на Спанополските езера и стадо коне в близост до пътеката.

Преди да достигнем Бъндеришка порта обаче Крисо и Зара заспаха. Отново се наложи да го нося, докато вървим. На портата спряхме да починем и да ги оставим да поспят.

Изглежда се спи добре тук и двамата нямаха намерение да се събуждат. А времето напредваше. Взех Крисо отново и заслизах по камънака. Останалите ме следваха. Преди Муратово езеро се събуди и му бях силно благодарен, понеже не си чувствах ръцете. Кратка почивка на езерото и бързахме да се придвижим към колите, поради жаркото слънце над главите ни. Преди х. Вихрен бях обещал на децата да се качим на високата самотна скала край пътеката. Ето ни и там.

Смея да твърдя, че това беше едно от най-хубавите ни преживявания сред планината. Искрено се радвам, как децата умело се справиха с нелекия за тях преход. Ние със Соня успяхме да се отърсим от градската умора и стрес и да се заредим с положителни емоции. Спомените за това ни пътуване ще освежават ежедневието ни поне доследващото.

4 КОМЕНТАРИ

  1. Просто нямах самар, а липсата му не сметнах за причина да отлагаме. Във всички случаи щеше да е по-удобно с него. А когато малките се уморят, просто искат да бъдат носени. Така и правих – всимах го на ръце и той спеше в мен. Не дълго, но достатъчно, за да си почине. Критичната възраст според мен е между 2-4, когато хем искат да ходят, хем искат да бъдат носени :-). Преди и след това е ясно – малките ги носим винаги, а големите трябва да вървят – най-добре с приятели, за да не им е скучно. Поздрави

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си