Този преход, за разлика от много други, не бе плод на дълго чакане и обмисляне. Появи се на дневен ред от само себе си. След като установихме, че може да минаваме подобни терени с децата за нормално туристическо време и без страх от пресичане и преминаване по стръмни участъци.

Две седмици по-рано се качихме с Ема и Кристиян до връх Вихрен и слязохме по въжетата към Премката в посока Кутело. Нямаше оплаквания, нямаше дълги почивки, нямаше нужда от мотивация. Просто децата си я имаха в тях. И тогава, на самия Вихрен, си казахме, че ще опитаме преход по цялото Мраморно било на Пирин – от Кутело до Суходолски превал.

Този разказ обаче няма за цел да стимулира преминаването по маршрута. Знам че е модерно да си на “Кончето”, но преди всичко постът има за цел да даде информация на всеки, който реши че е “готов”, особено ако води там деца и подрастващи.

• Мраморното било изисква достатъчна физическа издръжливост, понеже налага изкачване на около и над 1000 м. надморска височина. Уверете се, че може да се справите в определено време, като направите друго подбно изкачване.
• Теренът по билото може да се нарече техничен, а по отсечката, позната като “Кончето” има въже за подсигуряване. Важно е да нямате страх от височина или ако имате такъв да може да го владеете. Не бих казал, че има опасни отчастъци, но опасността е по скоро субективна. Виждах големи, силни мъжаги, които не посмяха да минат, защото имат височинен страх. Виждах и други, които с лекота летяха по билото.
• Времето при такъв преход е от особено значение. Проверявайте дни преди планирания ден какво ще е времето. Не разчитайте, че само защото е лято, времето ще е подходящо. Горе, на височина от 2800-2900м. редовно става под 10 градуса, появяват се облаци и мъгли и не дай си боже да има вятър в комбинация с дъжд. Особено с деца и по-неопитни туристи изберете ден с хубава прогноза.
• Вземете си достатъчно количество вода! По маршрута няма вода и това означава, че трябва да имате такава за поне 8-9 часа.
• Изберете подходящи дрехи. Бъдете готови на върха да сложите яке и/или полар, докато в ниското сте по тениска.
• Най-важното: ако водите деца бъдете абсолютно сигурни в собствените си възможности и способността да преценяте ситуации в планината. Това не е разходка в парка, а сериозен 10 часов преход. Задачата ни е даваме увереност и спокойствие.
• Силно препоръчително е да се ползва осигуровка при деца. Не толкова заради обективна опасност, а заради наше собствено и тяхно спокойствие. Тя не пречи и ги учи да бъдат внимателни.

Спирам до тук със съветите и започвам интересната част на разказа – как преминахме Мраморното било на Пирин.

хижа Бъндерица – връх Кутело

Това е физически най-трудната част от маршрута. Предстоеше над 1000м. изкачване за около 4км дължина. Целта ни бе да се качим за около 3 часа. От хижата първоначално маршрутът бе сравнително лек. Колкото повече се изкачвахме, толкова по стръмно взе да става. Децата обаче бяха като добре смазана немска машина. Кристиян, който обикновено изчакваме, сега тичаше (буквално) напред и му викахме да ни чака. Соня търсеше своя ритъм, а Ема въвреше покрай нас.

На поляната с най-красивата гледка към Вихрен спряхме и починахме 5 мин. След това продължихме по серпентини към заслон Казана. Там отново починахме и се заредихме с енергия. Оставаха още почти 500м изкачване и малко над километър до върха, защото реших да се изкачим по ръба на Кутело, а не, както е стандартния маршрут, през Премката. Беше най-стръмния отчастък и на него имахме леки забавяния. В горната част облаци идваха от север и скриваха на моменти върха. И все пак след около 3часа и 15 мин бяхме на върха. Там ни посрещна доста силен вятър и облякохме всичко, което си носихме, докато поемем въздух. Следваше най-интересната част от прехода – Мраморното било и “Кончето”

Мраморното било и Кончето

Ех, голяма беше еуфорията на децата и на Соня за това прословуто “Конче”. Какво ли не бяха слушали? През цялото време Крис ме питаше колко е тънък ръба и си представяше нещо като вървене по въже между две сгради :-). Движихме се на две групи – Соня и Ема напред, понеже бяха по-бързи. Кристиян и аз след тях. Темпото ни беше добро и рядко някой ни подминаваше. Първо стигнахме до последната кота на връх Кутело и през цялото време трябваше да отговарян негативно на въпроса, дали това е “Кончето”.

Когато се показа седлото и стигнахме въжето сложихме седалката с осигуряване за виа ферата на децата. Показах им как се работи с него, но те нямаха търпение да тръгнат. През цялото време бяха спокойни и нямаше грам притеснение. Ние бяхме до тях да помагаме ако има нужда. Соня също се успокои, понеже и тя очакваше нещо далеч по-екстремно. Вървяхме и се наслаждавахме на гледките, на прехода и на момента. За изненада нямаше обичайното количество хора за съботен ден, което може би се дължеше, че бяхме тръгнали сравнително рано. Разминахме с няколко групи без особени грижи и така стигнахме до връх Бански суходол, под който свършва осигурителното въже.

След кратка почивка и снимки продължихме към заслон Кончето по Мраморното било на Пирин. Маршрутът вече бе по-лек, а на заслона искахме да хапнем преди продължителното прибиране до местност Бетоловото. Децата много се зарадваха на заслона и най-вече, че виждат триетажно легло :-). Обиколиха всички легла, разпитваха това какво е, онова какво е. Обещах им някой ден да дойдем и да преспим тук.

Към Суходолски превал имахме две възможности – билната пътека с изкачване и слизане до връх Байови дупки и Разложки суходол или подсичащата пътека. С оглед на времето и факта, че трябва да слизаме чак до Бетоловото избрахме втория вариант. Следваха над 3км до превала по тясна, лека, козя пътека. От дясно на нас се издигаха гореспоменатите върхове, а от ляво – южния склон на Пирин. Взехме разстоянието на един дъх.

Суходолски превал – хижа Яворов – Бетоловото

Преди да започнем безкрайното слизане направихме кратка плодова почивка. “Почистихме” остатъците от храна и тръгнахме към хижа Яворов. Докато аз и Соня се питахме колко остава, децата тичаха покрай нас без да се оплакват. Тази последна част винаги ми се струва най-дълга. Вървим, вървим и все остава още много. След около 2 часа бяхме на хижата. Там останахме да се подкрепим с кола, шоколад и картофки.

Починахме си преди последната отсечка – слизане на Бетоловото. Бях го минавал това лято поне 10 пъти. Знам почти всеки корен и камък по пътя. Знам, че мога да го изтичам за около 20 мин. Но също знам, че не исках да бързам и да приключвам този преход. Не исках да свършва това едно по пода си преживяване – интензивно, вълнуващо, сплотяващо, красиво и тихо.

В края на прехода Ема и Крис крояха планове за ново преминаване по билото. Нямаха търпение за сходно приключение. Може би ще почакат до следващия път. Може би няма да е Мраморното било. Но определено ще се отправим скоро пак на семеен целодневен билен преход.