Миналата година спретнахме едно достойно за книга четиридневно приключение с колелета из Източни Родопи. Беше толкова яко, че решихме тази година отново да потърсим (и разширим) границите на нашите географски, исторически, ориентировачни, кулинарни и културни познания с ново приключение от типа “само за мъже”. Не че искам да дискриминирам дамите и децата, но това, коетo си бяхме начертали намислили бе с лек оттенък на исихазъм и мазохизъм.
С безценната помощ на двама души – Любо Ботушаров от МТБ-справочника и Нено Делидарев от Biking Tours успяхме за заформим план, чието изпълнение надмина всичките ни очаквания. Той включваше преминаване на планина Беласица по билото както и 3/4 обиколка на слабоизвестната, но прекрасна за каране, планина Огражден. Четири дена, през които рядко срещахме хора (освен в местата за спане), четири дена по гранични пътеки със много катерене и още толкова спускане. На стартова позиция се оказахме трима, всичките надъхани до край за дивотии, експерименти и каране.
Ден 0: Пристигане до хижа Беласица
Поради факта, че пътешествието се случва в първите дни на ноември и денят вече намалява (особено след смяната към зимно часово време), имахме само един шанс да изпълним натоварената програма – да стартираме рано сутринта на първия ден. За тази цел се отправихме към изходната ни точка – хижа Беласица още в сряда вечер. Пристигнахме доста късно. Времето не предвещаваше изненади – на място се потвърди лошата прогноза, за която се молихме да е сбъркана. Дъжд, мъгла, студено време – това бяха общо взето очакванията за следващите дни.
Ден 1: хижа Конгур – билото на Беласица – село Ключ
От рано занадничахме през прозореца с последни надежди за сбъркани прогнози. Освен дъжда, на прозореца не се виждаше дори поляната пред хижата от мъгла. Момчето от хижата ни направи прекрасна закуска и ни посъветва да отидем с колата до хижа Конгур. Така поне ще си спестим още час и нещо, а и вероятно нямаше да укъснеем за спускането. А то в никакъв случай не искахме да става по тъмно.
На хижа Конгур оставихме колата и поехме нагоре. Следваше продължително изкаване от около 8-9 км до билото. Ръмеше си леко, ненатрапчиво, но за сметка на това постоянно. Отне ни около 2 часа да се доберем до билото. За съжаление мъглата прикриваше прекрасните гледки, които се откриват и на север към Петрич и Пирин, а и на юг към Гърция. Целият ден (и не само този) не виждахме нищо друго освен до към 100ина метра пред нас… Явно пак ще трябва да се идва за гледки 🙂
Следваха 25 км по самото било на Беласица. Там минава и граничната линия с южната ни съседка – Гърция. На места виждахме плочи с разни истории от миналото. Прекрасно място за каране. А ние карахме взирайки се напред в мъглата. Единствено плантациите от черни и червени боровинки край пътя ни караха да спираме. До началото на спускането това бе и единствената храна, която хапнахме. Не бях ял досега такива количества боровинки.
Под връх Тумба започна спускането. Първо до местността Щаба, където направихме кратка почивка, после и до крайната ни точка – село Ключ. Спускането бе поне толкова уморително, както и изкачването. Около 15 км спускане, голяма част от които по шума, покриваща дребни и едри камъни. Освен спирачките и предмишниците ни започнаха да пушат от стискане.
Денят завърши по най-добрия начин – пред камината на комплекс Династия. Получихме отношение и обслужване достойно за петзвезден хотел. Хора, които знаят, как да посрещат посетители. Несъмнено ще ги посетим отново, когато сме в района.
Ден 2: Водопади в Беласица и прехвърляне към Огражден
Днешният ден не бе типичен. Поради факта, че имахме само едно възможно място за преспиване, което се намира на около 12-13 км от с. Ключ, решихме да разгледаме няколко водопада (пеша) в района, преди да тръгнем към село Долна Крушица. Времето си бе все така – мокро и мъгливо. Собственичката на комплекс Династия ни упъти до три водопада на река Липница (или река Ключа, както местните я наричат). Водопад Чергата, Метлата и Вретеното се достигат по скоро маркирана от тях пътека. Макар не толкова големи, са доста атрактивни при пълноводие.
При този стръмен терен нямаше съмнение, че има още повече водопади нагоре срещу течението. Цецо и Косьо нямаха нужда от убеждаване, да разгледаме местността над последния водопад. С малко катерене, драпане, скачане по клони и камъни видяхме още три водопада и се спряхме. На връщане “отскочихме” до река Ремешница, за да видим чудния водопад Мангъро, който бях посещавал вече с децата.
След няколко часа водопадстване се върнахме гладни, но с пълна тобра ядливи кестени в комплекс Династия. Подкрепихме се и яхнахме колелета надолу към река Струмица и Самоиловата крепост. Там имахме важната задача да се обадим на гранична полиция за предстоящото ни каране по границата с Македония. Надлежно си дадохме имената и данните да ни запишат. Вече се свечеряваше, когато поехме нагоре към Долна Крушица. Очакваше ни изморително 7км изкачване.
Стигнахме къща за гости “При Мето” по тъмно. Човека си знаеше работата и вече бе сложил салатата и ракията на масата. За съжаление не ми стигат умения да опиша вечерта с нашия домакин Мето и неговите приятели. То не бяха майтапи, то не бе смях, то не бяха македонско песни акомпанирани с акордеон. Беше чудесен край на деня.
Ден 3: Долна Крушица – Никуден
Ден трети започна с солидна закуска при Мето. Разделихме се, отклонявайки учтивото предложение да ни закарат с джип до най-високата точка. С Цецо и Косьо отново се гмурнахме в мъглата. Поне бе сухо днес и имаше изгледи да видим някакви пейзажи около нас. Предстоеше ново продължително изкачване, минавайки през няколко гранични застави и вишки. На места се движихме буквално по граничната бразда.
Един граничен патрул ни привика за проверка, добре че бяхме оставили данните си предния ден при колегите им. Срещнахме и група ловджии, които явно си почиваха след неуспешен лов. На пирамида 34 достигнахме точката, от която започваше прекрасно, дълго и на места технично спускане. Преди това похапнахме излегнали се на пътеката. Спускането бе страхотно – бързо, с доста завои, шума, която прикриваше настилката :-). Трябва да отбележа, че без GPS следа объркването тук е гарантирано. не тръгвайте без заредени батерии и следа.
Изненада бе, че на един завой сред мъглата попаднахме на плантация от гъби сърнели. набрахме една торба с надеждата да ги включим във вечерята. Малко по-късно слязохме вече до река Лебница, която ни отведе по приятен черен път до село Никуден.
Ден 4: Никудин – Рупите
Последният ден от вело-приключението дойде. Не бързахме да приключва. И той, както обикновено, започна с продължително изкачване. Минахме през махали/села Крънджилица, Иваново и се отбихме за обяд в село Драгуш. Там хапнхме в местната кръчма и поразпитахме, как се справят хората там. Отговорът макар и логичен изненада “Ние сме си добре. Гледаме си животни, имаме си нивички. Ама при вас в града е трудно.” Какво да кажа, освен да се съглася с тези хора, гледайки как във всяка къща имаше 5-10 прасенца :-).
Преди и след Драгуш се наложи да преминаваме многобройни кални места, които доста ни забавиха. Малко преди село Яково времето, като че ли искаше да ни направи реверанс и мъглата се вдигна. Видяхме колко е красиво всичко наоколо, когато есента е в своя апогей. От тук ни предстояха едни почти 20км спускане до Рупите. Това бе черешката на пътуването. Спускане надолу с гледки към Беласица и към Пирин.
Велопреходът из югозападните покрайнини завърши за нас в горещите минерални води на Рупите. Аз и Цецо се разложихме там, докато чакахме Косьо да докара колата от хижа Конгур с помощта на свой верен приятел.
В заключение
Този тип изпълнения носят душевно равновесие за месеци напред. Няколко дни скитане с колело из закънтени кътчета на страната са нещото, което чакахме и което си спомняме дълго преди и след самото събитие. От сега вече се каним за следващото ни приключение през 2020. Не знаем къде ще, не знаем с кого ще, не знаем и кога ще е. Знаем само, че ще си заслужава.
