След четиридневната работна седмица ме сърбяха ръцете и краката да покараме отново колело с децата. Исках хем да не пътуваме много, хем да не се съобразяваме с карантината, хем да не попаднем на много хора. Сметнах, че полите на Витоша от западната и страна са подходящо място. Познавах трасето от двете си участия във В100, макар и тогава да го минавах през нощта :-). Знаех, че е равно, леко и приятно за каране. А сега, през пролетта, си представях, колко хубаво може да е там.
По картата в Oruxmaps видях, че има асфалтов път на няма и 100м от самата пътека. Още в началото срещнахме неподозиран приятел. Група коне пасяха край пътеката и едното, най-малкото, направо дойде да се запознае с нас, опитвайки се да хрупа от якето на Ема и от гумите на Криси :-). Толкова любопитно животинче не бях виждал скоро. След кратко опознаване продължихме напред. Явно през нощта не съм забелязал, че за първите 2км се преодолява общо денивелация от около 100м. Не че е проблем по принцип, но тук пътеката бе осеяна с едър камънак, който затрудняваше карането, та дори и бутането на места.
Голяма част от тази отсечка бутахме докато не пресякохме Владайската река. От там насетне пътеката стана песен и само няколко разпространили се по тях локви ни накараха да слезнем от колелата. На около 1 км след моста пресякохме павиран път, по който може да се достигне с кола. Може би следващият път ще стартираме от тук, за да избегнем бутането в началото от Владая.
От тук до Рударци бяхме изцяло в горска част. Гората така се бе раззеленила, че ми идваше да я захрупам. Пътеката, лека и лежерна може да се преодолее от всяко дете, което кара колело. Има само едно-две места, където тя става по-тясно и може да се наложи да се бутат отчастъци от по 7-8м. Оставям на снимките да разкажат за тази ни велоразходка.
Принципно може да се продължи и до с. Кладница, което най вероятно ще направим следващия път, като дойдем. Препоръчвам пътеката с две ръце на всички, които искат да вкусят от планинското колоездене с деца.
