Ако някой преди година ми бе казал, че ще посетя района на Червен бряг за приключения с децата и приятели, щях да го погледна учуден. Не бях чувал за нищо, което да привлече вниманието ми там. Е, незнайно как тази пролет разбрах за Тектоничен гребен “Калето”, известен още като Пропадалото, което посетихме тогава. С това интересът ми към района отново затихна… До миналата седмица, когато видях снимки от каньона на река Ръчене. Чудех се, къде в това поле ще има такъв впечатляващ каньон. Любопитството ми не ми даде мира и още в събота сутрин, заедно с нашите приятели Стоян и Мария и техните деца се отправихме към изходната ни позиция – с. Камено поле. Понеже в интернет няма почти никаква информация за маршрута, Георги Панталеев ми сподели техния трак, записан предната седмица. С него, както и с много ентусиазъм тръгнахме от селската църква към реката.
!!! Трябва да отбележа, че идването тук, особено с деца, си граничи с приключение от типа “оцеляване на предела” (такива ние най-ги обичаме). В каньона на река Ръчене няма маршрути и пътеки дори и в картите на бгмаунтийн. Следват се най-вече пътеките проправени от овчари и техните животни по коритото на реката. На няколко места реката се пресича по камъни или се прегазва (в зависимост от нивото на водата). А от време на време ще се наложи и провиране през клони, драки и храсти.
Всичко това ОБАЧЕ си заслужава усилията и адреналина. Живописният каньон, който няма как да се види отдалече, ще ви отведе в един свят на великани – скални кукли, наречени Чуклите – с височина между 10 и 40м. Повече информация за географските и морфологични особености на района ще прочетете тук. Чуклите, които видяхме ние се намират от северната страна на каньона на река Ръчене и започват някъде на около километър след селото. Тези скални образувания са групирани на няколко места по продължение на каньона от Камено поле в посока на с. Реселец. Има два начина да се видят – или движейки се отгоре по ръба на каньона или вървейки по дъното му. За разнообразие ние минахме първоначално по коритото на река Ръчене, а на връщане издрапахме от южната страна на ждрелото и се върнахме по неговия ръб, гледайки отгоре това природно творение.
Ето и малко хронология на приключението ни, при което се лутахме общо около 4 часа в каньона, без да успеем да видим всички интересни места.
Началото до първите чукли
Силно препоръчително е да човек да има трак, най-малкото за ориентация. Ние имахме такъв и поне в началото, докато навлезем в ждрелото го следвахме. Още в началото стъпахме на някакъв стар път и при реката видяхме останки на доста стара каменна постройка със запазен, характерен овален вход.
Продължихме непосредтвено по коритото на реката, която бе залепена за скалите ту от северната, ту от южната и страна. Натъкнахме се и на два входа на малки пещери, които набързо проучихме с Кристиян.
По скалите се виждаха многобройни ниши и дупки, които правеха впечатление.
Преминахме и покрай едно малко, но обрасло с мъх водопадче. На места намирахме кости на животни и се опитвахме да гадаем с децата, какви ли са били. Фантазията им се оказа безкрайна.
Постепенно двете страни на каньона на река Ръчене започнаха да се събират и стесняват и след поредното промушване през клони и храсти зърнахме първите характерна за района образования – скала, наподобяваща на охлюв с две изпъкнали очи.
5 причини да се абинирате за месечния ни бюлетин
Продължаваме напред преминавайки през подкопана скала, най-вероятно от времената, когато реката е била значително по голяма.
Първа група скални кукли
Изникнаха до нас, някак си изневиделица, проправяйки си път през “пътеката”. Намират се от ляво над реката и по моя преценка достигат около 15-20м. височина. Започват на 10м. над реката. Решихме да итидем до основата им и се закатерихме нагоре по доста ронлива скала. Нагоре бе опасно и минахме хоризонтално в тяхното подножие. Отблизо тези скални великани изглеждат наистина впечатляващо. Спуснахме се отново до реката и продължихме.
Търсехме вече място за хапване, защото бяхме огладнели. Мария предложи да се изкачим в горната част на каньона и да хапнем с гледка към това творение на майката природа. Речено-сторено. След кратко, но стръмно изкаване, намерихме това което търсихме – прекрасна гледка към ждрелото и място за хапване. Останахме там да се насладим на гледката.
Втора група скални кукли
Тя се виждаше от мястото за обяд. Скалните великани стояха гордо изправени на неповече от 150-200м от нас по пряка линия. За да сме по-бързи решихме сега да вървим по ръба на каньона и да не слизаме до реката. От горе се откриваха радващи окото гледки и в двете посоки на ждрелото на река Ръчене. Застанахме над тази втора група чукли, на около 100м. над коритото на реката. Гледката надолу под краката ни бе страховита. Под нас се виждаха пастири и още двама туристи, почиващи край тях.
Беше около 14:15 и вече трябваше да мислим за прибиране. Стана ясно, че в това темпо, няма да можем да преминем цялата дължина на каньона, която в една посока е около 4км. Ще оставим и за друг път, та да имаме причина да дойдем пак. А причините, както се оказа са повече от една (но за това ще пиша отделно…). Огледхаме района и намерихме един по-полегат улей, образуван от стичаща се вода, по който решихме да слезем. Проблемът бе, че той се вижда ясно от страни, но трудно се различава, когато човек е над него. С малко търсене успях да го намеря под дърветата и в колона по двама (възрастен-дете) заслизахме внимателно по стръмния и каменист терен. Децата разбира се се кефеха от всички тези приключения, а ние възрастните се радвахме не по-малко от тях.
Слезли отново на коритото на реката се отрки нова переспектива към чуклите. Погледнати от ниското те изглеждаха още по впечатляващи.
Връщането
За да не се връщаме по същия път, решихме да издрапаме от южната страна на каньона и по полски път да се върнем до колите. Преди това обаче се наложи да прескочим отново река Ръчене, да повървим двайсетина метра по стръмния и тесен десен бряг и накрая да открием пътека, която да ни изведе в горната част на ждрелото. Преди да го напуснем обаче поседнахме отново да го посъзерцаваме. Едно наистина чудно творение на природата.
Връщането стана доста бързо. Децата се гонеха около нас. Спряхме за последно на ръба на каньона да погледаме мястото на нашите днешни приключения.
Неминуемо ще се върнем да довършим започнатото. Поред мен есента е най-подходящ сезон. Не само заради красивата шарка, която облива ждрелото, но и заради по-малката растителност и по-добра огледност на района.
Като заключение се чудя и мая, как може едно такова творение и дар на природата да бъде така непознато и малко посещавано. Ако каньонът на река Ръчене се намира например в Автстрия, Словения, САЩ, съм сигурен, че ще бъде част от голям туристически център, защото има всички природни предпоставки за това. Липсват “само” човешките/организационните предпоставки като няколко изградени и обозначени маршрута, информационни табелки, атракции (ето няколко идеи: места за катерене, спускане с въже в каньона, бънджи площадка, тролей за преминаване от едната до другата страна на каньона) и места за настаняване. Убеден съм, че районът може да направи много за себе си. Стига сме слушали само колко е беден Северозапада. Не е беден, богат е. Но трябва да се запретнат ръкави и да се мисли дългосрочно. Да не говорим, че това не е единствената природна забележителност в радиус от 10-15км. Съвсем наблизо са както вече писах Пропадалото, Големия дол, Пустата църква (която не успяхме да открием) и карстовия район на Карлуково.
