Отдавна знаех за тази екопътека “Поглед към девет планини”, намираща се само на час от София. Пазех си я за специален случай и за подходящи метеорологични условия. Е, тази неделя стана така, че най-накрая се отправихме към пернишкото село Сирищник, което е начална точка за екопътеката. До сутринта в неделя имахме съвсем други планове – да побродим из Врачанския балкан, да се шмугнем в два дола и да посетим няколко водопада в северозапада. Но плановете с едногодишно дете са всичко друго, но не и надеждни…
След неспокойна нощ със ставане, лягане, будене, заспиване (най-вече от страна на Алекс и Соня) сутринта започна мудно и по-късно от първоначалното ни намерение. Закуската също се проточи и пътуването до Враца се обезсмисли заради напредналия ден. Трябваше да измисля нещо по-бързо – и така екопътека “Поглед към девет планини” изплува в главата ми. Видях началната точка и веднага се отправихме натам.
След точно час път бяхме в началото на екопътеката. Алекс си поспа в колата, така че и той бе в бойна готовност за една разходка. А тя макар и кратка (3км във всяка посока) предлага прилично изкачване до връх Сирищнишка рудина от почти 500м положителна денивелация. Пътеката и маркировката са чудесни. Разделихме се на две групи – аз Кристиян и Алекс (на гърба ми) вървяхме напред, а момичета заедно с Брадли отзад.
Самата разходка може да се раздели на няколко етапчета:
- до параклиса Св. Николай Летни
- до “Окото”
- до заслон Погледец и върха
Параклисът е малък, но явно правен с любов от местните. Край него има хобава поляна с чешма със студена вода и много маси и пещ за барбекю. Предполагам тук се случват големите събития на селото. От тук има изградени и стълбички (някой вече поизгнили) нагоре към “Окото”. Кристиян стигна до 100 стълби и се отказа да ги брои.
“Окото” представлява мозайка от дърво и камъни с дължина над 10м. и се намира в нещо като малък кратер в скалите.
Изкачването нагоре продължава, но вече е на открито. Все нагоре и все напред и така още 2км. При такава приятна компания качването се получава неусетно. Говорихме за какво ли не (даже сега и не си спомням) и за пореден път се убеждавам, че дълги разговори с децата могат да се правят най-вече на труден преход.
Гледката зад нас в посока юг, югозапад ставаше все по-красива с набиране на височината. Язовир Пчелина блестеше а небето над него загатваха за влошаване на времето. Няколко ката от планински ридове се отличаваха на хоризонта без обаче да мога да ги идентифицирам точно.
След около 1.5 часа и една кратка почивка преминахме край заслона и директно се отправихме към връх Сирищнишка рудина. Точно на него, на масичката под скъсания флаг, направихме нашата обедна почивка. Разпънахме си скромната софра и похапнахме сладко и спокойно. Децата се катереха на стълбата до флага или се гонеха по билото, от където отново се откриваха чудесни панорамни гледки във всичко посоки. В ниското от лявата ни страна се виждаше как пуши една къща, която смятам че е хижа Джамен.
Можеше да се разходим до нея, ако не бяха студените капки, които взеха да падат докато още се наслаждавахме на обяда и спокойствието там горе. Набързо събрахме нещата и тръгнахме надолу. Отдясно и пред нас дъждът вече валеше доста силно – всичко бе побеляло и посивяло. Язовир Пчелина, който до преди час се виждаше ясно, сега можеше да видим само неговите контури. Всичко останало се сливаше с облаците и дъжда.
Но ние извадихме късмет. С бързичко темпо успяхме да стигнем до колата без да се намокрим. Макар и да прекапваше, заваля истински, след като влязохме в колата. Зарадвахме се на късмета, а децата се радваха, че са “правели преход на дъжд”.
Екопътека “Поглед към девет планини” и връх Сирищнишка рудина определено си заслужават разходката. важно е да се избере ден в който има ясна видимост. Ако случите на облаци и видимост, както ние, направо ще ударите десетката.