Прогнозата за времето предвиждаше есенни температури и дъжд. Това разбира се не беше достатъчна причина да седим в къщи. Още от предния ден бях обещал на децата да ги заведа на една крепост и въжена градина. Отдавна имах намерение да посетя хълма Св. Спас и крепостта Цари Мали Град край с. Белчин. Снимките на района определено будеха интерес. И в крайна сметка не останахме разочаровани – тъкмо напротив. Имаше повече интересни неща и атракции, отколкото подозирах.
Заради сравнително хладното време не бързахме да тръгваме сутринта, Една двучасова разходка из планината Верила (ударението пада на “е”) беше напълно достатъчна, за да се заредим с енергия от природата. Закусихме порядъчно, изпратихме мама на работа и около 10:30 тръгнахме към с. Белчин. Едночасовото пътуване, заобикаляйки Витоша от изток, беше приятно. Ема и Кристиян се грижеха за музикалното оформление в колата. От време на време се налагаше да пускам чистачките, поради слаб дъждец. Надявах се да имаме късмет и да “минем между капките”. Изгледите обаче не бяха особено добри.
Стигнахме на самия паркинг до кабинката, извозваща 8 души до крепостта. Бяхме посрещнати от изненадващо любезен служител, който ни обясни опциите да се качим горе, както и работното време на кабинката. Спомена за кабинката, полегата приятна пътека и за стръмен път водещ нагоре, който обаче не бил за деца. Е-е точно него избрахме след кратко съвещание в което решението бе взето единодушно. Отправихме се по стръмната пътека, започваща в дясно от паркинга и над музея на с. Белчин (за който не остана време днес).
Стръмната пътека сви в ляво след първите метри и се запровира измежду гората. Още в началото Ема и Крисо намериха паднали огромни жълъди и започнаха да ги събират. Имахме само 400м качване така че не бързахме. Засега и времето се държеше. Стръмната пътека се оказа, че беше уплашила останалите посетители. Срещнахме неколцина, които обаче слизаха.
Може би след първите стотина метра в ляво от пътя, в самата гора, видях гробен камък, който ми привлече вниманието. Като го доближих установих, че има много надгробни каменни кръстове, които са до половина закопани в земята. Някой от тях бяха паднали или наклонени. Определено бяха много стари. Имаха и странни знаци, освен издълбани кръстове. Децата ме последваха и се запровираха между клоните. Крисо се радваше на офроуда, докато Ема любопитстваше, какви са тези камъни.
Върнахме се на пътеката, която запазва през цялото време стръмния си наклон. Трябва да отбележа, че е добре поддържана и чиста. Скроро излязохме на върха на хълма Свети Спас, където се намира крепостта Цари Мали Град.
От хълма се вижда прекрасна панорама към село Белчин, както и към южните склонове на Витоша.
Разгледах картата на крепостта и преди да се насочим към въжената градина, разгледахме вътрешността на Цари Мали Град.
Храм “Възкресение Христово”
Започна да прикапва леко. Прекалено леко, че да стресне някой от посетителите. Вътрешността на крепостта беше доста обширна. Качихме си и на входната кула. Вътрешността и представлява музей с намерени при разкопките предмети. Децата обаче не им обърнаха особено внимание. За сметка на това интересен се оказа за тях макетът на Цари Мали Град. Открихме едно дърво с дупка в основата. Проверихме дали става за укритие от приближаващия дъжд.
След кратка разходка из вътрешността, излязохме отново извън дебелите крепостни стени и се отправихме към въжената градина. За целта преминахме по един въжен мост с дължина над 100м. На поляната в страни от моста имаше интерсни предменти от дърво.
Ема и Кристиян наскачаха по въжените устройства като гладни скакалци на трева. Преминаваха едно след друго съоръженията, докато аз се опитвах да ги надъхвам за по-екстремни преминавания. Определено тук може да останем дълго, докато децата сами не се уморят. Навсякъде има пейки, както и няколко беседки. Предполагам, че през слънчеви почивни дни, тук ще е пълно с народ. Сега бяхме сами с още едно семейство.
Най-хубавото обаче предстоеше. Имаше двама души, предлагащи езда – единият с понита, а вторият с коне. Веднага се разбрах с последния да направим една разходка до близката хижа Белчински рай, където да хапнем нещо скромно и да се върнем. Имаше по един кон и за двамата, а аз и Стефан (така се казваше момчето), вървяхме. Той ги водеше, докато аз притичвах отстрани да снимам малките ездачи. За разлика от езда в манеж, тук се изискваше повече сила и координация. Изкачихме две по-стръмни места, които изискваха тялото да балансира наклона. За късмет (или липса на такъв) ни заваля доста силно още на отиване към хижата. Децата имаха якета, които ги препазваха от мокрото, но панталоните бързо се намокриха. Забързахме темпо с идеята да изчакаме дъжда в хижата. Никой от децата не се оплакваше. Яздеха си конете и се забавлявахме. Обясних им нагледно поговорката, че “мокър от дъжд не се бои” и мисля че я схаванаха.
Малко преди хижата, ни пресрещна кола и хижарката в нея, която си тръгваше :-). Предложи да се върне, но можеше да ни предложи само студено ядене. Отказахме любезно и след 2-3 мин бяхме на хижата. Прекрасно място за пикник сред природата. Нямах време да му се любувам, понеже дъждът не само не спираше, ами се усилваше. Обърнахме конете и с бързо темпо се отправихме в обратна посока. Стефан ми разказа, как са се стекли нещата около Цари Мали Град, който е открит едва през 2013г.
В последните метри и вече солидно мокри, Ема имаше възможност сама да води конят Вихър. Той беше послушен, и с готовност изпълняваше нейните команди. А тя сияеше от радост и гордост, че яздеше сама по поляната. Крисо се беше свил под качулката си. Благодарих на Стефан за хубавата разходка и му обещах скоро пак да дойдем. На бегом отидохме под покрива на кабинката, където смених мокрите панталони със сухи. За късмет горнищата и на тримата ни предпазиха сухи, но все пак в края на разходката си помръзнахме. Ползвахме лифта да слезем и веднага се отправихме към близкия ресторант да хапнем горещи супи.
В крайна сметка тръгнахме днес без големи очаквания, а се получи запомняща се разходка. Запомняща не само заради многобройните, интересни атракции в и около крепостта Цари Мали Град, а и със специалното време, което имахме и което не ни попречи да получим пълно удовлетворение.
Остана мисълта, дали утре някой от нас или всички ще сме болни. Като че ли това нямаше особено значение. Какво ли е лека настинка, пред свободата и насладата да яздиш сред гората по време на есенен дъжд. Настинката ще отмине (ако изобщо дойде), а спомена за този ден – не.
