След вчерашната терапия за душата и очите край местността Равнища, днес се отправихме да търсим мистични знаци и форми на Белинташ. Баба Еми се включи и тя в групата ни.
За около час се придвижихме от Пловдив до новопостроената църква в подножието на известното скално плато. Ако човек има време може да остави колата на около 1 км по-назад и да се разходи до изходната точка по прекрасен горски път.
Споровете и теориите за това място са многобройни. Те започват със значението на името – Белинташ. Според някой – то означава Белият камък, според други е “Скала на познанието”, а трети защитават теорията, че означава “Камъкът на войната”, свързан с владетеля на тракийското племе Беси-Вологез – Сабазий. Без значение коя теория е достоверна, мястото си остава специално.
(Пряката) Пътека към Белинташ започва от църквата и води направо към смесена гора. Казвам го понеже няма табела за посоката, но за сметка на това имаше няколко пана със стрелки, рекламиращи хотели, къщи и ресторанти, които лесно могат да заблудят посетителите.
Пътеката е изключително приятна. Гората беше в своя есенен епогей. Накъдето и да погледнем бяхме обгърнати от пъстри цветове на дъбови дървета и типичните за Родопите меки форми на съседните хълмове. Макар и да беше след пладне, не бързахме. Като че ли всички искахме да се потопим в невидимата енергията на това място. Децата си играеха по пътеката, докато ние се дивяхме на необикновените скали. Една жена от църквта ни каза да обърнем внимание на един изсъхнал дъб, заобиколен от борова гора. Каза, че бил на 700 год. Ето го и него – не ми се стори толкова стар, съдейки по дебелината на стъблото му, но определено беше странен, понеже изсъхналото стъбло беше родило все пак листа и цвят. Емилия и Ема го прегърнаха с надеждата да почерпят от енергията му…
Първото открито място представляваше хълм покрит с келим от скала… Така поне изглеждаше, скалата се спускаше надолу по склона, като че ли някой я беше излял там. Имаше умопомрачителна манорама към отсрещните ридове, а леко замъгленото було придаваше някаква тайнственост.
Скоро се озовахме в началото на Белинташ. То се поставя със скала, наподобяваща човешка глава (на заден фон зад двете Еми). А под краката ни вече се виждаха многобройни ямки в скалата. Разгледахме ги, опипвахме ги, като че лище разберем нешо повече. Още е спорно, дали те са дело на човешка ръка, на природата или .. на извънземни 🙂
Продължихме напред с нетърпение, за да се качим на същинското плато на Белинташ. Преди това обаче се натъкнахме на няколко интересни места – първо на малкия Караджов камък (аз така нарекох мястото, заради приликата му с по-големия си брат). С Ема отидохме да го разгледаме от непосредствена близост.
Другият обект, привлякъл погледа ни беше скала наподобяваща огромна меча глава, надвиснала над основната пътека.
Само след няколко метра бяхме всички под стълбата, одвеждаща ни на самото плато на Белинташ. Крисо се катереше самичък и не щеше и дума да става за помощ. Казваше “Аз съм вече голям”, и това е.
От ляво ясно се виждаха изсечени в скалите стълби, по които в миналото хората са се качвали на това място.
Самото плато е широко между 20-40 м и с дължина около 700-800м. От него се открива величествена гледка, като в дясно отсреща се намира Кръстова гора а срещу Белинташ се виждат скалите на Караджов камък. Мястото наистина е специално.
Осеяно е с множество ями, които са свързани чрез вкопани улеи. Наподобяват скачени съдове и по време на дъжд водата в тях прелива последователно. Виждат се и по-силно изразени вкопани линии или улеи. xЯсно се забелязват две по-големи дупки, наподобяващи кладенци. Твърди се, че те винаги са пълни с вода, дори и при продължителна суша. Смята се, че това се дължи на енергийните полета в скалата, които променят качествата на течностите и намаляват изпарението.
А отсреща се издигат скалите на Караджов камък.
Разглеждахме чудоватите форми на скалите и внимавахме с децата, които искаха да надничат от ръба на скалата. Седнахме за известно време просто да се полюбувахме на това чудо на природата (а може би и човека). Изядохме и последните бъдеми, дадени ни вчера от Тома.
Не знам дали заради прочетените истории за Белинташ, но това място наистина кара човек да се чувства по-особено.
На слизане отбих в дясно, където друга стълба ме отведе в подножието на скалното плато. От там се виждат и най-добре издяланите в скалите стълби.
Връщането бе също толкова приятно, както и качването до Белинташ. Ема и Кристиян отново не пропускаха възможност да се покатерят по скалите от двете страни на пътеката. Или пък да си откъснат мъх за вкъщи…
Емилия и Соня продължаваха да “смучат” енергията на дърветата, като ги прегръщаха.
Разходката днес предлагаше всичко необходимо за презареждане – свято и мистично място, пъстра есенна природа, великолепни гледки и пейзажи и най-важното – близки хора с, които да споделиш времето.
