След вчерашната разходка около гр. Елена, днес се запътихме в посока Дряновския манастир. Последно идвахме с Ема преди около 3 години, когато заедно с брат ми обходихме една от екопътеките. Този път нямах особено желание да посещавам самия манастир, останал в спомените ми с пияния в ранни зор поп от преди няколко години. Целта беше да се разходим по пътеките наоколо, да посетим пещера Бачо Киро и децата да поиграят на въжения парк.
Бяхме в същия екип като вчера – Ема, Кристиян и Веско, както и майка ми и баща ми. Докато паркирам, Ема и Веско веднага бяга привлечени от сергиите около портата на манастира и започнаха да си избират, какво да получат. Дръпнах ги и бързо преминахме през манастира, където от рано скарата беше напалена и кебапчета се печаха за гладните вярващи…

Природата около манастира е прекрасна. Той самия се намира в един пролом, заобиколен от високи скали от три страни.

Ето там горе, над скалата, щяхме да се покачим малко по-късно.

След мостчето над реката се спряхме първо на въжената градина. Човекът ни обясни, че след големия дъжд от преди две години, тя е била подновена и сега е подходяща за деца над 120 см. Ема и Кристиян упорито настояваха да се качат и последват Веско, но правилата са такива. Остахме да го гледаме как умело минава от едно препятсвие на друго.

Финалът беше най-вълнуващ – спускане с тролей по 40 м. въже. Справи се отлично, макар и да му е едва втория път на въжена градина.

От там продължихме към екопътека „Via Ferrata“. Пътеката води в ляво от въжената градина, покрай реката. Беше тясна и лесно се вървеше по нея. Имаше една стълба за преодоляване, преди да достигнем до най-трудната (за психиката) част… Качване по 30-40м. почти вертикална метална стълба.

Имаше сложена верига в началото, което загатваше, че минаването е забранено – но нямаше никаква табела. На това място майка ми отказа да продължи. Татко ми реши да остане с нея. Имах дилема – да останем всички и да постоим на реката или да продължа с Ема. Избрах второто – Ема не трябваше да я питам втори път, дали иска да дойде с мен. Крисо се разплака, че го оставям, а Веско упорито настояваше да дойде с нас. Ние с Ема обаче потеглихме – тя пред мен по стълбата, а аз плътно зад нея. Особено стръмни, почти отвесни бяха първите 7-8 м. След тях стълбата имаше лек наклон, който улесняваше катеренето. Набързо и без много да умуваме се качихме до горе. Видях и чух, че останалите вече са на реката и се занимават там – нямаше следи от рев и оплаквания.
С Ема продължихме нагоре по пътечката. Първоначално тя беше стръмна и се налагаше да пуснем 4х4.

Скоро пътеката направи обратен завой и се предвижвахме успоредно на склона в посока към Дряновския манастир – само че на около 70-80 м. над него. Само за 10-15 мин ходене стигнахме до първата от трите панорамни площадки, които откриваха невероятна панарома към манастира, отсрещните скали и образуваия се пролом. Страхотно място със страхотен изглед.

Отбихме се на всички панорамни площадки за по малко. Бяхме се разбрали с останалата част на групата да се срещнем на входа на пещера Бачо Киро и заедно да я посетим. Ема през цялото време повтаряше, че иска някаква пръчка на Елза, която я видяла на сергията на входа на манастира.
След последната панорамна площадка, заслизахме надолу по една гориста пътека. Беше лека с неголям наклон. Видяхме и табелка сочеща в посока от където идвахме с надпис „Крепостта“. Зачудих се къде ли са тези крепости и как сме ги подминали? Ние такива не видяхме – нито указания за крепости.

Продължихме да слизаме и стигнахме до едно разклонение, на което можехме да избираме на къде да продължим – към пещерата или към Каньонът. Не знаех какъв е този каньон, затова тръгнахме в неговата посока да повървим. През клоните видяхме тази гледка и си помислих, че пътеката ще ни заведе до мостчето в ниското над водопада.

Пътеката първоначално се заискачваше нагоре. Прецених, че ще закъснеем и се върнахме обратно. Само след няколко минути бяхме вече на входа на пещера Бачо Киро. Отдолу по пътя виждах баща ми с децата. Дори да бяхме планували точна среща, надали щяхме да се срещнем така :-). Относно екопътеката все още се чудя защо са я нарекли „Via Ferrata“ (на български – по железен път). Единственото желязо, беше стръмната стълбата в началото, но това едва ли е достатъчно да се кръсти пътеката така…

На входа децата видяха фигури на праисторически хора и доста се стреснаха. Ема дори не искаше да ги приближава. Влязохме и ги разгледахме отблизо. Обясних им, че преди много време, хората са живели и са се крили в такива пещери. Тук са намерени и техни кости, както и кости от праисторичски мечки.

Разходката беше кратка, интересна и кална. Минахме през т. нар. Чистилище. Там се пречистих заедно с децата. Разгледахме концертната зала и се върнахме в изходна позиция. Разходката продължава не повече от 20 мин (бавно ходене и разглеждане).

Ето и групата без фотографа.

Излезли отново на дневна светлина се заехме с отстраняване на калта по обувките, краката и ръцете. Аз поснимах ето тези водопади, въпреки обедното слънце.

Както и вчера завършихме разходката с приятен обяд край реката.