Днес беше денят да се прибираме към София след няколко дни в района на Ягодина. Прогнозата за времето беше неприятна – ниски температури под 10 градуса и оранжев код за валежи в региона. След закуска Ема и Кристиян издивяха в стаята за няма и 15 мин. Няма как, тръгваме че взе да ме стяга шапката. Още не знаех къде да ходим при тази прогноза. Много исках да отидем до Девинската екопътека и Самодивското пръскало, но при това време… Друг вариант бяха спирка покрай язовирите Въча и Кризим или пък до някой манастир по пътя.
Сбогувахме се с Мария, гостоприемната домакиня на хотел Ягодина, и потеглихме. Пръскаше леко, но дъждът далеч не беше така силен, както го очаквахме. Затова се насочихме към Девин и началото на Девинската екопътека. Спряхме на паркинга на комплекс Струилица. Сложихме дрехите против дъжд, изхарах колелетата и поехме по черния път покрай Девинска река. Едно кратко клипче от разходката.
Дъждът като че ли по поръчка спря, остана само навъсеното и мрачно време. Пътят е широк и почти равен, така че Ема запердаши напред с колелото. Аз помагах на Крисо при леките изкачвания, понеже се движихме срещу течението. Девинска река беше доста пълноводно и вече си представях Самодивското пръскало или водопад Строилски дол в цялата му прелест.
След около 600м в дясно от нас се появи един водопад с височина около 15-20м падащ директно до пътя. При пресичането на поточето с колелото Ема нагази с двата крака в него. Не ми беше забавно при температури под 10 градуса, но я “наказах” с думите на Кобрата “продължаваме напред”.
След около още 300-400м стигнахме бяла постройха и беседка, където се намира отклонението за водопада и Калето, намиращо се на върха на склона. Бях забравил катинар за колелетата в колата и ги скрих между скалата и постройката. В това време надали има много движение по екопътеката.
Тръгнахме в указаната от стрелка посока към Самодивското пръскало. Пътеката върви от дясната страна на Стролския дол. Местността беше страшно живописна – зелени мъхове по камъни и дървета, килим от паднали листа, раззеленяващи се дървета, буен поток течащ между големи и малки камъни – пълна идиля.
Пътечката нагоре е тясна, но видима. На места качването се улесняваше от направени стъпала, но на други едвам издрапахме по калта, която се беше образувала от дъждовете през изминалите дни. Децата обаче бодро вървяха напред и се радваха на предизвикателствата. След около 15-20 мин вече чувахме и виждахме водопада. По един мост преминахме от лявата страна на рекичката и вече бяхме пред пълновното пръскало. Самият водопад е висок около 45-50м, падайки почти директно пред отвесната скала. Легендата разказва, как самодиви са обитавали местността преди време.
Постояхме малко, поснимах и обещах на децата да се потопим под падащата струя, когато дойдем отново през лятото. Децата правиха маймунджулуци колкото им душа иска.
Обратният път беше по-критичен, понеже спускането по кал си крие своите опасности.
Крисо тичаше напред с една пръчка и се опитваше да лови листа в реката с нея. Минахме заедно хлъзгавите отчастъци и ги оставих сами да слизат. Бързо излязохме на пътеката, където засякохме и други ентусиасти.
Децата бяха с мокри крака и реших да се връщаме. Иначе продължението на основната пътека срещу течението на Девинска река щеше да ни отведе през интересни дървени платформи минаващи над реката до местността Лъката. Тази отсечка ще си я оставим за следващия път. Децата се качиха на колелетата и ги подкараха надолу. Определени им беше по лесно, а на мен не ми оставаше нищо друго, освен да тичам след тях. Крисо набираше добра инерция и за моя радост беше усвоил спирането със спирачки добре и успяваше да си регулира скоростта. Минаването през локвите се оказа ново забавление за тях, което ни струваше още по едно нагазване във водата.
Разтоянието от около 1 км взехме за 10ина минути. На паркинга започна отново да превълява. Имах чувството, че времето днес ни подари час и половина, преди да сбъдне прогнозата на метереолозите. В колата свалихме всичко мокро, сложихме нови чорапи, издух парното и отпрашихме доволни към София при мама.
Ето и екипировката като спомен от разходката.
