“Ама наистина ли?, Не си ли още малка?”, “Остави го за догодина”, “Може да се контузиш!” и други подобни коментари чувахме многократно в последните седмици преди дългоочакваната Витоша 100 за 2020 г. Любимият ми въпрос бе “Ама ще успееш ли да минеш 100 км. с колело през планината?”, на който Ема с присъщото и спокойствие и непукизъм отговаряше “Не знам, но искам да опитам!” :-).
Душата ми се смееше, при този отговор. Не за друго, а защото показва една от основните характеристики, които желая децата ми да притежават. А именно, да имат смелост да мечтаят за неща, които изглеждат непосилни. Да слушат своя вътрешен глас, да си поставят високи цели. Да следват мечтите си, въпреки множеството от скептици и опити за разубеждаване. Да са осмеляват да пробват неща, дори с риск да не успеят.
За мен лично това желание на Ема да кара на Витоша 100 не бе нито странно, нито страшно. По скоро ме радваше факта, че тя има желание да се изправи пред едно такова предизвикателство. И запази това желание повече от 2г, без за момент да се колебаеше. Не беше странно, понеже тя бе вече видяла баща и два пъти да участва в това състезание. Бе съпричастна с емоцията да завърша Витоша 100 под аплодисментите на чакащите на финала. А кое дете не иска да прави неща като мама и тати?
Не беше и страшно, защото рисковете бяха до голяма степен контролируеми. И в крайна сметка успехът за нас на Витоша 100 не зависи от това дали ще стигнем финала. Успехът се измерва със закаляване на волята и преодоляване на многобройните малки трудности по време на стоте километра каране.
Притеснения имахме – и аз и Соня. Кой родител не би имал, когато детето му иска да се впусне в нещо, което физически далеч надхвърля всичко, което то е правило досега. Но тук идва тънкия момент на преценка – дали да дадем превес на притесненията да предпазим детето от неизвестното или да го оставим да се впусне в него (с наша подкрепа). След дълги и на моменти емоционални семейни разговори избрахме второто.
Естествената реакция на родител е протекция над детето. Това е лесният избор. Защитаваме и предпазваме, за да избегнем трудностите за детето. То ще се срещне с тях “по-късно” или “като порасне”… Соня предлагаше да изчакаме още една година. Но осъзнаваше същевременно, че това е само отлагане, предпазване. Знаеше не по-зле от мен, че едно такова решение противоречи на желанието ни да възпитаме деца с мечти и свободата да ги преследват. Че нашата роля е да им помагаме да следват тези мечти, да ги напътстваме как да ги постигнат, а не да ги предпазваме от тях.
Рисковете до голяма степен бяха плод на страховете от неизвестното. Допитах се до ортопед и физиотерапевт, дали едно такова свръхнатоварване, може да окаже дълготрайни негативни последици за млад детски организъм. Отговорът – “всичко е индивидуално” :-). С този отговор започнахме сами да преценяме рисковете:
- Риск от падане – едва ли може да се контролира. Дори и в парка, в училище и на детската площадка този риск го има. Но все пак с натрупването на солиден километраж с колело по планински пътища и пътеки той намалява.
- Риск от преумора – това бе основното неизвестно. Докъде стигат физическите възможности на дете на 8.5 години? Може ли да получи контузия от преумора? Тръгнахме с нагласата, че може да спрем по всяко време и да се откажем. Аз съм с Ема, за да следя признаци на преумора, ниво на болки и цялостно състояние. Фактът, че може да спрем по всяко време намаляваше този риск значително.
- Риск да не завършим – не е точно риск, понеже тръгнахме с нагласата да участваме, без непременно да завършим на всяка цена. И Ема и аз знаехме, че може по всяко време да се откажем.
- Риск от лошо време – това са външните условия, които винаги присъстват и не могат да бъдат повлияни. В нашия случай, ние имахме ясна прогноза за времето, както и съобразено с него облекло. Повече от това не можехме да направим.
Претегляйки горните рискове, решението да участваме с Ема на Витоша 100 бе лесно. Ако завършим обиколката в контролното време ще и даде още по-голяма увереност в собствените сили. Ще я накара да мечтае още по-смело. Ще разбере, че няма невъзможни неща, стига да иска нещо достатъчно силно и да се труди достатъчно усърдно за него.
Ако не успеем да завършим, щеше да е ценен урок до къде стигат физическите сили или силата на волята и. Щеше да осъзнае, какво трябва да подобри и над какво да работи, за да може следващият път да стигне финала. Щеше да ни научи, че понякога нещата не се получават от първия път – изисква се упоритост, постоянство и способност да преодолееш неуспеха, за да достигнеш края.
И в двата случая (и да завършим, и да не завършим), участието на Витоша 100 бе много по-ценно от това да чакаме още една година, понеже не сме сигурни дали детето е “готово”. Как щяхме да сме сигурни в това година по-късно? Или и тогава щяхме да отложим за следващата?
Споделяйки всичко това, искам да отбележа, че да подкрепяме децата ни в техните мечти няма нищо общо със състезанието Витоша 100. Те могат да мечтаят за различни неща – да обиколят света например, или да изобретят летяща кола, да станат топ атлет или артист, или какво ли още не. А нашата основна роля като родител е да ги подкрепяме в техните мечти. Да ги учим, как да се борят за тях, че трябва упоритост, понякога твърдоглавие, за да ги постигат. И при това въпреки непрестанната потребност да ги защитаваме от неприятности и трудности.
А за самото преживяване по време на Обиколката на Витоша може да прочетете тук.
