Зараждането на една мечта
Всичко започна преди две години, когато през лятото на 2018 завърших за втори път бягането на Обиколката на Витоша, преминавайки последните метри на финала с Ема и Кристиян за ръка. Получавайки медал за успешно завършване под овации на няколко души, в изблик на сълзи от радост, че мъката се е свършила, Ема ми каза, че и тя иска да участва с мен другата година (Кристиян, разбира се не остана по-назад и той изрази готовност). Обещах и да участваме като стане по-голяма. И така, периодично, темата за Обиколката на Витоша бе повдигана през изминалите 24 месеца. Година по-късно аз бях от страната на скептиците и реших, че е рано, но пък обещах, че при усилени тренировки другата година, когато Ема вече ще е на 8.5 г. може да се опитаме.
Подготовката
Дойде пролетта на 2020, а с нея и пандемията с Ковид-19. Всички масови състезания бяха спрени или отложени. Това нямаше особено значение, понеже ние си караме колело в планински условия и без състезания – просто за удоволствие. Правили сме го винаги. А тази пролет и лято успяхме да съберем много часове на удоволствия – из Трънския край, край Карлуково, до Локорско, из Плана планина и по Витоша, та дори и из северните части на Централна Стара планина. Навсякъде с Ема и Кристиян. И нямаше трудност, която да ни откаже.
Когато стана ясно, че Обиколката на Витоша ще я има, направихме 3 по-сериозни карания само с Ема – с повечко изкачване и повечко километри.
- Бояна – Копитото – Кривата
- Бояна – Кладница – х. Селимица – Копитото – Кривата
- 55км обиколка из Еленския балкан
При всички карания нямаше признаци на преумора, демотивация или липса хъс. Напротив, при приключване, Ема често питаше, дали няма как да удължим карането. Общо взето това бе реалната подготовка за състезанието. Но целта не бе да гоним върхови времена – целта бе да участваме, да завършим в контролното време и да се предпазим от контузии. Да покажем, че всеки който иска, може да измине 100 км на колело в планината.
Състезанието
30 мин. преди старта бяхме на изходна позиция с Ема. Вълнението се виждаше ясно в очите и. В моите, предполагам, също. Няколко снимки на старта и в 6:00 тръгнахме. Заедно с около 1500 други състезатели. Мога да напиша малка книга за следващите почти 12 часа каране, но предполагам, тя ще е доста скучна. Душевни обрати, физически страдания, екзистенциални въпроси липсваха – поне при Ема. За нея бе едно линейно каране без много емоции, но с много концентрация. Аз лично изпитах сериозна болка от липсата на ръкавици в последните километри, но тук важно е как Ема измина тези 100 км.
На старта Първи метри Към Кладница На първия пункт
Темпото като цяло бе сравнително монотонно. Голяма част от времето се движехме с едни и същи хора. Те ни подминаваха, ние ги подминавахме – и така десетки пъти. Това си личи и от класацията по контролни пунктове, където като цяло напредваме с 5 до 7 места на пункт.
До Кладница трасето ни бе познато. Стигнахме там около 10мин по-бързо от времето от тренировката. Следваше продължително и бързо спускане към язовир Студена. Там ускорихме и нагоре. Критично си мислех, че ще е изкачването до Чуйпетльово. Отново сбърках – изминахме единайсете километра изкачване, карайки с постоянно темпо. На Чуйпетльово се запознахме с Леон, който вече бе тренирал 4-5 пъти по цялото трасе на Витоша 100. Заредени с нови сили на пункта започнахме едно от неприятните изкачвания – с доста кал, камъни и бутане. Бях забравил, колко е дълга тази отсечка. Но след нея следваше най-красивата част от обиколката – каране по билото и спускане в посока село Ярлово. На Ярлово направихме по-дълга почивка. Пийнахме достатъчно количество течности преди 14км към Белите брези.
Край язовир Студена Пункт Студена
В тази част до Ярема се потрудихме доста – бутане, изкачване и то през най-голямата жега. Ема не мрънкаше, а продължаваше стоически. Нямаше оплаквания. Нямаше нужда от външна мотивация. Някъде тук се заприказвахме и с друго дете – Калоян и баща му, който също за първи път участваше на В100. След Ярема следваше бясно спускане (по нашите стандарти) към асфалта за с. Плана. На Белите брези бяхме посрещнати от мощни гръмотевици. Време за почивка нямаше. Подкрепихме се с нещо сладко и се стрелнахме към защитата на гората след Белите брези. Там не усещахме истинската сила на пороя, който се е излял на открито. Валя ни леко. Даже не ни намокри сериозно. Имахме сили, дъжда ни освежи и ние усилихме темпото. Карах Ема да върти, за да завършим под 12 часа. Подминавахме някои и други участници.
Първото място, на което се наложи да я карам да продължим напред бе пункта на Хармоника. То не бяха вафлички, то не бяха вкусни сокове, то не бяха сладкодумни приказки. Едва я накарах да тръгнем. Но преди това взе още две от новите лимонени вафли за из път :-). Следваше финален спринт, докато моите ръце вече едва държаха кормилото от болка. Ема се наложи да ме изчаква на места. Финиширахме с време 11 часа и 46 мин. без да сме изцедили всички сили. Пресичането на финалната линия бе съпроводено от аплодисменти, викове и в крайна сметка медал за успешно финиширане в контролното време.
След В100
Нямахме бърза работа и останахме малко да разменим приказка с други участници, приятели, както и да посрещнем Леон и Калоян, които пристигнаха броени минути след нас. Оставихме си време за снимки. За гравиране на медалите с лазер, за наслада от момента. Ема грееше – беше едновременно горда, щастлива и доволна. Аз – също.
По-късно ни съобщиха, че Ема е завършила трета в своята категория на момичета до 15 г. и има допълнителна награда за нея. Взехме я няколко дена след финала. Въодушевлението продължи още няколко дни. Поздравите от приятели и познати също.
Едва ли може да се опише изживяването от едно такова събитие с думи. Събитие, което трая 12 часа и което чакахме 2 години. Аз съм щастливец, че успях да го съ-преживия и със сигурност ще го помня до края на живота си. Защото смисълът от Витоша 100 за нас е далеч по-дълбок от резултата. Резултът ще отмине в историята, но опитът да преследваш далечна и трудна мечта дълго време, да се трудиш, за да я постигнеш – остава за цял живот.
