СтаРа Планина 100х24 е едно от събитията, които от доста години ми е влязло под кожата. Трудно ми е да обясня как и защо, но е факт. Като се замисля за него, като чета истории, като си спомня моето първо участие през 2017 и в коремът ми се получава някаква странна турболенция. Походът СтаРа Планина 100х24 поставя за цел да се премине билния маршрут от хижа Мазалат до хижа Ехо в рамките на 24 часа. Преди времето на GPS-ите се е смятало, че това разстояние е около 100 км, от където идва и името. В последствие се установява, че дължината на маршрута е доста под 100 км и според избрания вариант варира между 68 и 71 км.
Тази година отново исках да участвам, като си поставих за цел да завърша по светло, преди залеза (така както направих и през 2017). За тренировки нямах много време и така до средата на лятото бях насъбрал има няма общо 100 км общо бягане по пресечен (а и всякакъв друг) терен. Това обаче нямаше голямо значение, защото СтаРа Планина 100х24 не е състезание за рекорди, а един дълъг преход по най-красивата билна част на Централен Балкан.
Тук няма да изпадам в подробности относно правилата, организацията и томболата за участие на СтаРа Планина 100х24. Всеки, който има интерес може да види регламента на Фейсбук страницата на събитието. Тук ще споделя моето преживяване от 2019, както и малко снимки от него.
Ден преди прехода
Понеже походът от хижа Мазалат до хижа Ехо започва преди изгрев слънце в 5:00 е необходимо (поне силно препоръчително) да се пристигне на предходния ден на хижа Мазалат. Това е една от най-приятните хижи, затова идването ден по рано е хубав повод да се посети и усети духа на хижата. Аз избрах да заходя от село Скобелево, където моят приятел Мартин любезно ме закара. От там следваха над 15км до Макар и монотонно, ходенето покрай река Габровница бе приятно. Бях сам и следвах синята маркировка.
За няма и 3 часа издрапах до хижата. През последните 5 км се набира доста височина през една прекрасна дъбова и габърова гора. Някъде по високото един голям благороден елен ми изкара всичкия акъл, но и аз на него. За съжаление нямах време да го снимам. На хижата повечето участници вече бяха пристигнали. Видях се със стари познайници, срещнах за първи път няколко виртуални приятели, с които се знаем от доста време, както и срещнах много нови лица. С раздумка, бира и вкусна супа изкарах вечерта.
Хижа Мазалат – хижа Ехо
Времето бе тихо и сравнително топло. Началото бе дадено от Станислав в 5:03 мин и 65 участника потеглиха по това култово трасе. Голямата част от тях ще пристигнат вечерта на финала, въпреки на моменти тежки условия.
Етап 1: хижа Мазалат – заслон Ботев
Това е първия етап, който е по-скоро условен. Заслон Ботев е и първата спирка след старта, където много от участниците се подкрепят със сандвич или супа. Тази година си бях обещал да не се втурвам в началото. Залагах на тактиката, “стегнато ходене на изкачване, тичане по равното и на долу и без дълги почивки с преяждане”. Изкачването до Русоватец го взех на ходом. Не ми бе лесно да се удържам, но някак си индианската нишка пред мен не ми даваше и много възможности да се движа по-бързо. Освен това изгревът зад гърба ми, ме кара да се обръщам и спирам поне 15-20 пъти. Не знам, какъв човек може да издържи да тича на пред без да се загледа за минута поне в събуждащия се ден.
От връх Русоватец обаче “запалих мотора” и с добро темпо се спуснах напред към хижа Тъжа. Чувствах се прекрасно, а и поддържах добро темпо на долу. Доста хора подминах, но знаех че предстои едно продължително изкачване към връх Ботев, където темпото ще отслабне.
На моста, преди за тръгнем нагоре за Ботев се засякох с Христо от Севлиево, с когото изминахме почти цялото разстояние през 2017. Та се заформи една групичка с него, негови приятели, Борис от Варна, с които продължих да се движа почти до връх Амбарица. С група се върви по-лесно и някак неусетно стигнахме първо Юрушка грамада, после Параджика, заслон Маринка и връх Ботев. Планирахме почивка и хапване на заслон Ботев, където Борис и аз стигнахме първи. Беше 9:30 мин. 22км и 4:30 мин от началото на похода.
Етап 2: Заслон Ботев – заслон Орлово гнездо
Най-красивият етап от маршрута предстоеше – алпийската част на билото на Централен Балкан. Никога няма да ми омръзне да гледам снимки и да посещавам тази част на Стара планина. Даже се чудя, дали не е някаква форма на зависимост да гледам тези така характерни форми. Заредихме вода, понеже следваше сух отчастък в следващите 3-4 часа ( а както ще се окаже по-късно и доста повече за мен).
Същата група поехме отново заедно. Първо през Безименен, после подсичайки връх Млечен чал. С Борис се заприказвахме доста. Оказа се, че работи и живее в САЩ и от доста време се кани да направи Стара Планина 100х24, като това му е дебюта. Разказваше за интересни преходи отвъд океана из дебрите на Големия каньон. Основно ходехме, като само на места подтичвахме. То и терена не бе особено благоприятен за скоростни начинания.
Без да усетя минахме през връх Жълтец, Костенурката и по въжетата към Кръстците. Следваха Купените. Някак си си мислех, че след Голям Купен, където се записахме в тетрадката в 12:25, връх Амбарица е близо. Оказа се обаче, че тя е там някъде на хоризонта, потънал в тъмни облаци. Метеоролозите предполагаха дъжд в ранния следобед (50% вероятност) и имаха всички изгледи да познаят. Колкото повече се приближавахме към връх Амбарица, толкова повече се нарастваше вероятността да ни завали по билото.
Това се случи точно на качване към Амбарица. Започна с леко пръскане, което премина в приятен, а в последствие и в … дъжд. Усилих темпото с надежда да стигна полу-сух до хижа Добрила. Останалите се движиха по-бавно и реших да ги изчакам в хижата. От Амбарица тръгнах да тичам на долу. Дъждът обаче бе намокрил вече всяко едно кътче плат и плът. Нямаше значение дали бягам по трева, камък или локви. Но някак си това време ми действаше енергизиращо. Чувствах се прекрасно, макар да бях оставил зад себе си 35км и над 2500м положителна денивелация. Пред себе си виждах през капките две движещи се същества и реших да ги настигна. Усилих темпото и ако човек ме бе видял как си тичам с усмивка в това време, щеше да ме помисли за луд.
Единствената ми грижа бе, че като отседна мокър в хижа Добрила и хапна една топла супа, може да ме домързи и да загубя ентусиазма си. Още повече ако ми стане студено, докато чакам дъжда да се извали.
Тогава на 100м от хижата взех едно първосигнално и инстинктивно решение. Видях едно момче да подминава Добрила без да спира там. Макар и да бях вървял непрекъснато над 4 часа от заслон Ботев, реших и аз изобщо да не влизам в хижа Добрила, а да продължа към заслон Орлово гнездо – на някакви си още 12-13км от тук. Така и така мокър, така и така имах настроение на тичам и темпото ми бе добро, така и така се чувствах отлично и не бях гладен. Попитах го (казва се Павел) дали мога да се присъединя към него и двамата продължихме. Не за дълго, понеже той не тича, а върви, но въпреки това времената му за изминаване на СтаРа Планина 100х24 са по-добри от на повечето бегачи – включително и мен. И днес той завърши 10 мин преди мен, но и бе тръгнал с цял час след основната група – браво на теб, Павка.
Това бе инстинктивно, но в същото време, може би, най-доброто ми решение за целия поход. Да използвам енергията и ентусиазма си, когато ги имам и да не се водя по някакви предварителни планове, къде и кога да ям и почивам. В същото време, направих и основната си грешка за деня – забравих да си заредя шишета с вода. Това се оказа доста неприятно, понеже вече нямах и капка. И така бях на “сухо” до заслон Орлово гнездо.
По пътя в гората дъждът спря и около час по късно отново бях сух. На Орлово гнездо пристигнах около 15:20. Имах огромна нужда да пия нещо. Нальоках се с вода, пих една кола, хапнах една супа със салата и си починах. Смених си мокрите чорапи със сухи и пак се почувствах човек. На заслона ме настигнаха първо Павел, който само напълни вода и продължи. После и Иван Гърбев, заедно с едно момиче – Денка, на което дадох последния си чифт сухи чорапи. Останах тук около 30 мин, преди да тръгна за последните 20 км от похода.
Етап 3: заслон Орлово знездо – хижа Ехо
Иван с Денка тръгнаха 5-10 мин преди мен от заслона и ми подействаха стимул да ги настигна. Сторих го далеч преди Беклемето, от където за известно време се движихме заедно. Имахме тайната надежда да настигнем и Павката, но явно неговото пешеходно темпо бе по-бързо от нашето средно темпо на бягане и ходене. Беклемето пресякохме в 17:05 – 12 часа след старта на похода СтаРа Планина 100х24 за 2019.
Малко след това аз тръгнах да изкачвам първия хълм, докато те го подсякоха от дясно. Отново се чувствах добре, макар и да усещах една пришка на ходилото на левия крак. Виждах, че съм близо да приключа прехода по-бързо от предишния път, което ме мотивираше още повече.
Без оглед от загуба на време реших да кача и връх Козя стена, който от много време имам желание да премина с децата. Това бе добра възможност да го огледам и преценя. Нищо, че ще загубя 10-15 мин. Сили имах, желание също. И в крайна сметка си заслужаваше отбивката.
На спускане отново засякох Иван и Денка – за последно преди финала. От премката за хижа Козя стена се затичах отново и на самата хижа спрях само, за да си напълня вода. Продължих към крайната цел – хижа Ехо. В 19:55 бях на финала – доволен, с усмивка на уста и най-вече в доста добро състояние. 6 души, завършили вече похода ме посрещнаха. След мен пристигнаха още поне 40. Цяла вечер обменяхме истории и преживявания с останалите участници в похода. Бях истински доволен
Денят след Стара Планина 100х24
Денят започна мнооого рано за мен. Един колега хъркаше така силно, че сигурно са го чували и на хижа Козя стена. Преместих си към четири сутринта нещата в столовата, където подремах още 2 часа но към 6 бях на крака. Няколко ранобудници скоро се появиха. Отидох да поснимам изгрева, с надеждата скоро да има закуска. Оказа се, че ще трябва да почакам, докато тестото за мекици втаса. Реших да не чакам. Не бях гладен. Не изчаках дори и традиционната снимка на групата пред хижа Ехо в 8:00. Час по-рано си взех довиждане с всички и тръгнах към село Розино.
Спомнях си как се влачех през 2017 година по тази безкрайна пътека надолу. И колко мъка и болка ми костваха тогава всяка една стъпка. Сега бе друго. Обух маратонките и тръгнах да тичам. Исках да тичам. Нямах никакви мускулни или ставни неразположения. Взех даже торбичка от един участник с надеждата да набера гъби по път. А гъби имаше – набрах около 1 кг пачи крак и една манатарка, отклонявайки се малко от пътеката.
До Розино основно потичвах. За 2:20 мин с брането на гъби бях на подбалканския път. Там, където приключва походът СтаРа Планина 100х24.
Това наистина е един специален поход. Даже не знам, дали “поход” е най-подходящата дума. Това е едно изживяване, събитие, приключение, изпитание, наслада и болка. Радвам се, че можах да участвам за втори път на него и силно се надявам догодина пак да съм сред участниците. Тази година на мен най-много ми помогна лошото време и дъждът, който се изсипа над нас около и след връх Амбарица. Той ми подейства силно енергизиращо и зареждащо и съм сигурен, че до голяма степен на него дължа приличното време, за което завърших. Та, това е хубавата страна на лошото време 🙂
