Казват, че по Коледа стават чудеса. И вече вярвам в тях. След години на безуспешни опити да се организираме, днес бяхме се уговорили с Катя и Стефан и братовчедките Лия и малката Никол за кратка, но приятна разходка. Предложих Цари Мали Град, който ние с Ема и Кристиян проучихме в дъжда преди две седмици. С леко закъснение потеглихме и около 12:00 бяхме на паркинга на крепостта. За наш късмет (или липса на такъв), лифтчето почиваше един час и не ни остана нищо друго, освен да се качим пеша до крепостта.
Поехме по по-дългия път, който обещаваше да е и по-полегат. Времето беше страхотно, а есенните багри повдигаха още повече доброто ни настроение. За Никол (1 год. и 4 месеца) това беше първото предизвикателство от този си вид. И тя се справяваше страхотно. Хванала за ръце мама и една от каките си изкачваше по пътеката, раздавайки усмивки. Ема и Лия се отделиха по някое време и поеха водачеството на групата. Вървяхме си бавно с темпото на Никол и си приказвахме лежерно, без стрес.
На беседката, от която вече се виждаха стените на крепостта Цари Мали Град предложих на децата да скъсим пътя, като минем направо, без път и пътека, през гората. Ема и Крисо веднага приеха идеята за малко офроуд, а Лия и Стефан се включиха към нас. Майките, заедно с Никол продължиха по пътеката. Качването беше забавно – имаше падания, лягания по листата, промушване през клони, мрънкане и смях – всичко, което може да предложи едно стръмно пресичане през гората.
Докато се качим, момичета вече бяха стигнали катерушките, където се чакахме. Минаването по моста беше познато за Ема и Кристиян, докато Лия го вървеше внимателно за първи път.
Поради уговорката със Стефан да отидем отново до хижата с коне, нямаше сега време за катерене по въжената градина. Оставихме я за после. Ема, Крисо и Лия яхнаха двата коня и поеха напред по пътеката. Ние ги следвахме, вървейки отстрани.
Ема си водеше коня Вихър напълно сама през целия път. За разлика от идването ни преди две седмици, се радвахме на прекрасен есенен ден с много слънце и чудесна видимост във всички посоки. Соня, Стефан и Катя подеха някаква оспорвана тема, затова аз се придвижих напред до децата да ги снимам и гледам.
Всички бяха видимо доволни. А на хижа Белчински рай ни чакаше следващата добра изненада. Бях поръчал да има пилешка супа за децата, а получихме много повече – пилешка супа от домашна кокошка, гювеч със свинско, месена питка и баница с точени кори. Всичко беше направено на място. И макар хижата да не е електрифицирана, не усещахме никакви липси. Нахвърлихме се на вкусните манджи на домакинята.
Конете си почиваха отвън, чакайки да върнат децата обратно до въжената градина. Не ни се ставаше от там. Камината вече се беше разгоряла, храната – перфектна, а имаше и удобни нарове за полягане. Ама няма как – тръгнахме обратно, за да изгорим поетите калории от обяда. Децата се размениха, кой да води конете.
Радоста на ездачите се четеше по лицата им. Зачудих се какво ли би било ако по-често яздят на открито? Никол доста се раздаде и на връщане едвам си държеше клепачите отворени.
На въжената градина нямаше други деца. Нашите я налазиха и останаха там като паяци за следващите 30-40 мин. Прехвърляха се от едно въже на друго, тернирайки своята сила и координация.
Часът напредна и умората у децата вече се усещаше. Не остана време да разгфледаме крепостта от вътре, но тя няма да ни избяга. Скоро пак ще се върнем и ще я посетим. Планирахме слизане с лифта, но там имаше опашка от хора. Затова заслизахме по стръмната и пряка пътека, която качихме с децата предния път.
Крисо уж беше уморен, но откри дисциплината “скок от стълби” и за нула време слезнахме с него до долу. А скоците ни ставха все по синхронни и дълги.
След днешната разходка навън, мисля че привлякохме още едно семейство с деца към нашата кауза. Стефан и Катя. Не е чудно, че още във вторник получих мейл от Катя да ходим някъде през почивните дни…
