Тъкмо преспах децата на обяд и се чудих, дали да не почина с тях или да продължа да си търся туринг ски в нета. Станах и отидох пред компютъра. Лампичката на телефона издаваше ново съобщение. Беше Мартин с предложение за преход до Голям Мечи връх в Рила. И то за утре :-). Нямаше какво да се чудя много и се съгласих. Уговорката беше нощтно качване, за да хванем изгрева. Маршрутът беше ясен – стартираме на челници от Картала край Благоевград, минаваме през хижа Македония и по зимната маркировка издрапваме до върха преди изгрева.

Дали е нормално, дали е разумно, дали е смислено – остава въпрос на гледна точка.

Та чакам Мартин на метростанция Витоша около 22:00. До към 1:00 сутринта си лафим в къщи и се подготвяме за предстоящото приключение. Соня ни прави компания. Тръгваме към изходната ни точка, която достигаме след кратка полицейска проверка в Благоевград. Обличаме якетата, слагаме раниците и в 3:05 тръгваме на път. Единствено челниците осветяваха, широката пътека, утъпкана от рактрак. Скоро стигаме първото приключение – свободно разхождащо се куче пазач, което иска да предотврати прехода ни. С насочени към него щеки и зъл поглед преминаваме и продължаваме.

Марто се беше натоварил порядъчно – носеше към 15-16 кг товар, като че ли планираните 20 километра и 1200м денивелация бяха малко. Вървяхме и си приказвахме, за да не заспим. Макар и студено, времето беше тихо и приятно. А милиони звезди светеха над нас и предвещаваха прекрасен изгрев. Вървяхме и сечахме основната пътека през гората, където имаше следи и маркировка. Умората от ненаспиване беше явна и при двамата. Времето си вървеше, а ние крачехме без да имаме представа какво има около нас.

Към 5:20 стигнахме една къща, където починахме малко, пихме топъл чай и продължихме към хижата. Разбрахме се да щурмуваме върха с минимален багаж, да оставим всичко ненужно в хижата. Имах вече леки съмнения, че ще стигнем за колуминацията – изгрева над Родопите и Рила.

На хижа Македония оставихме багажа, сложихме котките и в 6:00 затрапахме по едно безкрайно изкачване. Деляха ни 400 м. денивелация до върха и около 1:20 мин до изгрева. Неговото начало обаче започна далеч по-рано (всички снимки в този блог са на Мартин Петров).

В дясно от нас, някъде иззад могъщите Родопи небето с всяка минута ставаше все по червено. Нощта започна да отстъпва бавно място на деня и цветове по хоризонта се преплетоха в розово-лилава-синя игра.

Това ни даваше сили да крачим напред и нагоре. Радвахме се като деца на театъра от светлини, който се разиграваше пред нас. Качихме се точно на време за негово величество Изгрева.

Трудно е да се опише с думи какво се усеща в такъв момент след около четири часа и половина нощен преход – щастие, свобода, безвремие. Викахме и се радвахме като деца.

Марто запечатваше моментите с неговата “базука”. Исках времето да спре за малко. Само, че то не се интересуваше от моите желания.

Слънцето огря първо близките, а скоро и всички била. Замръзналите ми пръсти на краката също, като че ли усетиха настъпването на този прекрасен ден и се стоплиха.

Постояхме около 40 мин на Голям Мечи връх, които изминаха като миг. Миг, който скоро няма да мога да забравя.

Мястото беше идеално за ски туринг и мисловно си представях как се спускам по склона надолу към хижата, а от там и до колата. Условията бяха перфектни за това.

Понеже бяхме пеша, отворихме крачка надолу и заслизахме. Връщането беше продължително, краката искаха почивка, а ние не преставахме да издевателстваме върху тях. В 10:45 бяхме отново до колата. Не спали последните 30 часа, уморени, но щастливи.

Марто, благодаря за идеята, за нейното осъществявание и за снимките. До скоро до поредния луд преход.