На път за Лакатнишките скали, няколко седмици по-рано, зебелязах табелки с надпис Вазова екопътека. Веднага я паркирах в списъка на чакащи за посещение места. Oсвен това ми беше и интерсно да видим дали има вода на Скаля. Не ни трябваше много време и решихме с Ема да се разходим до там. За компания дойде и Камен (колега) с 3,5 годишната си дъщеричка Лили. Отначало се чудихме дали да не отидем с влак и да видим Искърското дефиле от релсите, но в крайна сметка се отказахме. Все пак за почитателите на БДЖ съм длъжен да кажа че за 5-6 лв. на човек може да се пътува до гара Бов. За около 1:15 мин бяхме на изходна точка, паркирахме и поехме нагоре по екопътеката. Има табела на главния път точно на влизане към гара Бов, така че няма как да се обърка. По пътя Ема и Лили вече се бяха сприятелили, дори се държаха за ръка в колата. Бях взел и палатка, с идеята да починем на обяд в нея. Хубавото на тази екопътека е, че освен водопада Скаля, в края и се достига село Заселе, намирощо се на върха на скалния венец. Там има няколко възможности за отсядане и хапване и не е нужно да се носи храна и много вода със себе си.
Та поехме нагоре по пътеката, минахме по първото мостче ни продължихме напред. Ема и Лили вървяха до нас.
В долната част пътеката върви през гориста местност и няма кой знае какви забележителности. Излиза се в долната част на водопада Скаля. За съжаление нямаше вода. Останахме малко да си направим снимки на една от терсите му и тръгнахме нагоре по стълбите, за да излезем в горната му част.
Като направхме малко височина, се откри прекрасна панорама към дефилето. Макар и стръмно и скалисто качването минаваше леко и децата ходеха до нас без капризи.
Панорамната гледка остана до крайната цел на пътеката и с качване на надмосрката височина се подобрява все повече. В последната част вече се появиха признаци на умора в децата. За щастие откриме там „царството на капинака“ и си отядохме на черни, вкусни къпинки. Оставихме Лили и Ема също да се берат сами. Последните метри преминахме носейки децата. Забелязвам също и една зависимост: когато има 2 или повече деца и едното иска да бъде носено, другото автоматично се уморява и то иска да е носено.
Тук заедно с Ема направихме и пробив в стила на носене. Досега твърдо отказваше да я нося на конче. След като обаче видя, че Лили е носена по този начин ми позволи и на мен да я кача на раменете. Беше голяма веселба да се гоним. „Конете“ разбира се бяха накрая също уморени. Стигнахме горе към 12:30-13:00. Идеално време за обяд. Взехме си супички, скара, картофки, биричка, сокчета и похапнахме на заведение, предлагащо и бунгала. Намира се до пощата в с. Заселе.
Камен предложи вместо да слизаме пеша обратно и да носим децата надолу да изтича за колата, а аз да ги преспя в палатката. Така и ние ще си починем. Плана беше идеален…на хартия 🙂
След като опънахме палатката, той тръгна надолу за колата. Аз се заех с перспиването. Легнахме с Ема и Лили в палатката, започнах да разказвам приказки и да шъткам, за да не говорят. Но положението скоро излезе изън контрол. На децата им се играеше още и решиха, че палатката е идеално място за това. Почна гонитба вътре и падна голямо смеене (не знаех всъщност, какво толкова им беше смешно).
Реших, че няма да се спи в палатката и излязохме навън. Там имаше още няколко деца, с които се гонеха в двора на заведението. След около час Камен се върна с колата. Натоварихме се и тръгнахме. Батериите на малките щураци бяха свършили. Не бяхме минали и 2 км и двете бяха заспали. Събудиха се, когато вече бяхме в София.
Близки дестинации във Врачанския балкан ще са:
