Както и в предния пост писах, Пирин винаги ще предложи нещо ново и красиво за посещение, дори след години обикаляне. Десетки пъти сме ходили по долината на Бъндершка река, до Муратово езеро, но никога досега не сме обикаляли (заедно) и в един преход Бъднеришките езера – Муратово езеро, Рибно Бъндеришко езеро, Дългото Бъндеришко езеро, Жабешкото езеро и Окото. Това беше идеята ми с децата – да направим опит да ги обиколим, като на всяко да си правим почивка, така че и най-малкият, Алекс, да успее този не лек за него кръгов преход.
Разпределихме и нартоварихме провизиите и се отправихме, този път не толкова рано, към изходната точка – хижа Вихрен. Първата ни цел беше Муратово езеро. Ходили сме там вече няколко пъти, но никога няма да омръзне. С игри, закачки, търсене на маркировка и катерене по камъни вървяхме с доста приятно темпо. Само от време на време боровинките край пътеката ни караха да спираме. В последната част Ема и Кристиян избързаха за някаква изненада, като ми взеха раницата… Пристигайки на Муратово езеро с Александър бяхме поканени на истински пикник с покривка, нещо което смятах за излишен багаж. Добре, че имаме момиче, да ни прави разходките още по-уютни.
Хапнахме и си починахме, за да съберем сили. Децата гледаха рибите в езерото и хвърляха хляб, наблюдавайки битката за всяка троха. Следваше частта, която ми беше непозната. До Рибно Бъндеришко езеро имаше по-малко от километър, така че следващата спирка ни чакаше. До там се вървеше леко, пътеката е тясна, а накрая пред нас изникна езерото с неговия особен тюркоазен цвят. Останахме отново за кратка почивка, да нахраним и тези риби (да не се сърдят, че само братовчедите им са сити). Очакваше ни най-стръмната част – изкачването до Дългото Бъндеришко езеро. За да не обикаляме много, реших да се качим по едни камъни директно нагоре и пресечем пътеката. Кратко, интензивно и стръмно набрахме височина, а гледката към езерото под нас ставаше все по-впечатляваща. На Алекс му дай камъни и може безкрайно да се катери. Измисли си игра „да вървим само по камъните“, без да стъпваме на земя :-).
Унесени я в игра, я в гледки стигнахме до Дългото Бъндеришко езеро. Точно на входа му пред нас изникна плантация от малини, които чакаха да бъдат обрани. Е, такова ядене на диви малини отдавна не ми се беше случвало. А само на 5 метра от нас – езерото. И тук останахме да постоим и гледаме рибите, почивайки на камъните. Билото към Тодорка изглеждаше вече съвсем близо и, живот и здраве, догодина може да се прехвърлим от другата страна към Демяница.
След като чекнахме и Дългото Бъндеришко езеро – остана най-високото от групата – Жабешкото. До него се стига за няма и 10 минути. То беше единственото, през което минахме транзит, понеже децата вече мечтаеха за пържени картофи и сок на хижа Вихрен. От тук имахме само слизане. Алекс му дойде спортно настроение и тръгна на крос надолу, Ема и Крис не останаха по назад. Със завидно темпо се приближавахме към последното езеро от списъка ни за днес – Окото. А гледките към Рибно Бъндеришко езеро привличаха погледа. Отскочихме за кратко и до Окото, но без да се бавим – миришеше вече на пържени картофи. И то заслужени след такава чудесна обиколка из Бъндеришките езера.
Получи се, както винаги, страхотна разходка. Направо се учудвам, че досега не сме я правили. Вярвам също, че няма да ни е последния път 😉
