За Големия дол бях чел още преди няколко години. На него бях попаднал от блога “С щеки по пътеки“, който предлагаше доста любопитни места за разходки. За този изключително красив, но непознат маршрут друга информация няма. Не се сещам за друг обект, за който информацията е толкова оскъдна. Това бе и една от причините да го разгледаме лично и да споделим впечатленията ни. Единствения ни източник за нашето приключение си остана разказа на Димитър от горе-споменатия блог (благодаря за вдъхновението, ако четеш този пост). За наша радост съчетахме ходенето из каньоните с един веломаршрут, който също от известно време чакаше да бъде осъществен – Карлуково – Кунино по поречието на река Искър. Този своеобразен дуатлон бе истинско изпитание за издържливост, който децата успяха да изпълнят със изненадваща лекота.
След като се придвижихме край Искъра с колелета от Карлуково, открихме лесно началото на Големия дол, питайки един-двама местни. Заключихме колелетата на входа на дола и тръгнахме от лявата страна на рекичката, която най-вероятно е причината за образуването на това чудо. Долният край на каньона е отворен към долината на река Искър и свършва в самото Кунино. Бидейки долу, човек не може да подозира какво предвещават следващите 2 км. и как изглежда този дол погледнат от горе! Децата отпрашиха напред вдигнали ръце, за да се предпазят от избуялата навсякъде коприва. Следвах ги и ги снимах. Обраслата пътека бе най-голямото предизвикателство за мен, защото ако те се провираха и промушваха през гъсто обраслата пътека, аз трябваше да внимавам далеч повече с целия инвентар от техника и храна.
На няколко места (за съжаление твърде рядко) се отриваха гледки към отвесните скали през джунгло-подобната растителност. Пред нас изникваха чудати скални фигури и отвесни скали, дупки в скалите или пещерни ниши. Целият пейзаж напомня доста на района на Карлуково и скалните чукли край Реселец. Това не би трябвало да е изненада, понеже те образуват един триъгълник с рамена от около 10 км. и вероятно са част от една и съща карстова област.
Пътеката преминава край заустена вода, която дава сега началото на рекичката. Нагоре се движим по корито на вече пресъхнала река. Както разбрахме от местните, реката, образувала Големия дол, е пресъхнала след захващането на водата при Синия вира. Постепенно, напредвайки по каньона двете скални стени започнаха да се сближават. В последните метри се наложи да преодолеем паднали дървета и гъсталак от храсти преди да стигнем до … задънена “улица”. Скалите се бяха съединили пред нас в стена висока около 40-50м в подножието на която имаше кристален вир. Нямаше път напред, но знаех, че в страни имаше изход към горния свят.
Гигантска монолитна скала в дясно издаваше, къде може да е пътеката. Това бе и единственото място, което не бе плътно преградено от скална стена. Преминахме покрай извор и започнахме катерене по стръмен каменист сипей. Ема и Кристиян страшно се радваха и нямаха търпение да катерят нагоре. Залазиха къде на два, къде на четири крака, следвайки едва забележима пътечка. Някъде по средата, попаднаха на пещера на име Татаркинята. Входът и бе на около 3-4 м. от земята, но дървена стълба осигуряваше достъп до нея. Покачихме се и отделихме 10-15 мин. да разгледаме отделните и разклонения. Със светлината на телефона се предвижвахме напред, пролазихме две места и огледахме за образувания. Отрихме дупки, явно дело на иманяри…
В горната част, преди да излезем на полето, преминахме под скална арка (или тунел), която може би е дело на човешка ръка…? или пък не! Най-сетне оставихме гъсталака и стръмното изкачване зад нас и се озовахме насред едно равно поле осеяно с хиляди скални парчета с чудати форми. Сякаш сме на дъното на пресъхнал океан.
Време бе за обяд. Намерихме си удобни за сядане камъни, които използвахме за масичка и столове на импровизиран пикник. Носех и хамак, но за съжаление не виждахме дърво надлъж и на шир. Подкрепихме се с баница и салата преди да започне одисеята с връщането към село Кунино. Исках да се върнем по ръба на каньона, за да му се насладим в цялата му прелест от горе. Гледките бяха просто уникални. Сякаш от нищото Големия дол разделяше равната земя и образуваше цепнатина с дълбочина стотина метра, образувайки впечатляващ каньон. На много места има естествени панорамни площадки, позволявайки да се любуваме на впечатлителните размери на Големия дол край Кунино.
Одисеята (както споменах по-горе) се получи поради факта, че за да се върнем до селото се наложи да заобиколим още два други по-малки дола (каньона) с пресъхнали реки. Явно бяхме в “селото на каньоните”. Някъде на втория ръкав, който заобикаляхме, се натъкнахме на старт (може би римски) път. Поехме по него. Децата вече бяха уморени от пътя и от жегата, а имахме още и връщане с колелета до Карлуково. Всички стиснахме зъби и с обещание за сладолед засилихме крачката. И тези два макар и по-малки каньона бяха впечатлителни. Също както и този римски път, който навремето някой с много усилия е изсякъл сред скалите.
Стигнахме до къщите на Кунино, където побързахме да се освежим с изворна вода. Оставаха само някакви си 8-9км до крайната ни точка…
От една страна съм страшно щастлив, че имахме шанса да разгледаме този прекрасен, сътворен от природата феномен. Едно място, което съвсем не заслужава да тъне в забрава и неизвестност. Далеч по-обикновени обекти се посещават значително повече. Попитах местните, защо кмета не направи и поддържа поне една пътека с няколко табелки. Отговорът бе, че не бил виждам смисъл. Е-е, докато така се разсъждава, няма защо да се учудваме за нулевата популярност на такива места. С малко усилия и мисъл, те могат да се превърнат в магнит за много други приключенци.
