Досега по панорамната пътека на Витоша
Има неща, които без да са планирани се превръщат в традиция. Просто го правим отново и отново. И всеки път е различно хубаво. Такава една зараждаща се традиция е разходка с колелета по панорамната пътека на Витоша. Още през 2016, когато Кристиян бе на три години започнахме по маршрута (и още веднъж). Тогава още той си караше двуколката, когато искаше, а в останалото време – бе на седалката зад мен (двуколката в раницата на гърба :-). Ема въртеше педалите без затруднения по пътеката.
Миналата година вече навъртяхме 20 км от Железница, макар и последната част от Симеоново да бе доста тегава. Кристиян все още бе с 16″ колелце без скорости и дори и малките камъни и изкачвания бяха трудни за него. Ема и Лия бяха със скорости и им бе по-лесно, но към края имаше уморени и натъжени погледи и си викнахме помощ за по-малките.
Днешната велоразходка
Тази година вече всички бяхме на колела със скорости. Имахме и доста навъртяни километри през лятото по пресечен терен от язовир Широка поляна и язовир Белмекен, както и други по-кратки маршрутчета. Сега исках да вдигнем летвата с повече километри и повече спускане.
В горещата неделя около 11 сутринта тръгнахме към изходната ни точка – спирка Царева ливада в близост до мотел Белите брези. От там до в къщи са цели 25 км. Планирахме и пикник, който децата силно искаха, но до него имаше малко време и километри пред нас.
Тръгнахме по пътеката на Витоша 100 и карахме по нея до Драгалевци. Велоразходката ни спореше. В началото пътеката бе на места по тясна, имаше и леко изкачване, но децата се справиха без проблеми. Където се налагаше – слизахме и бутахме. След Железница пътеката стана раван и много приятна за каране. Темпото ни бе доста добро и децата просто нямаха спиране. Аз карах напред да оглеждам терена, децата бяха след мен, а Соня отзад. На места избързвах за снимки, но като цяло карахме и се наслаждавахме на разходката.
На пейките над Бистрица спряхме след малко над час да починем и хапнем.
От там с нови сили продължихме напред. Макар и да бе доста топло, пътеката се движи на около 1000 м височина и карахме основно в приятна сянка. По пътя към Симеоново се наложи да слизаме често, за да преминем по многобройните мостчета, някои от които счупени.
Следваше най-техничната и изискваща сили част от панорамната пътека на Витоша – слизането към Симеоновските езера. В горната част свалих колелата на ръце, а след това експериментирахме дали децата ще успеят да владеят колелото при спускането. За моя голяма изненада и двамата успяха, при все че и мен ме заболяха ръцете да стискам спирачките по продължителното нанадолнище.
От там до Драгалевци бе като скоростна отсечка. Едва ли не се състезавахме по хубавия и широк път. Разходката завърши с най-неприятната и стресова част – спускането от Драгалевци до вкъщи в София. Макар и в голямата част да имаше хубави тротоари, все пак карането по улици с трафик не е много по вкуса ми, особено когато сме с децата. Те се справиха чудесно и в тази последна част и си заслужиха големите сладоледи. Всички бяхме много доволни от разходката с колела.
Апетитът идва с яденето. Така и нашия апетит за каране на колела нараства и вече търся нови предизикателства за всички нас.
