На Коледа настроението не беше празнично. След като вчера посетихме Кокалянския манастир, днес отново предпочетохме да сме някъде сред природата сами с децата. С тях не е трудно човек да се отърси от лошите мисли и настроения. Лозенската екопътека беше близка и лесна опция за разходка. Освен това не я бяхме посещавали. А там, на връх Половрак, съм планувал семейно спане на палатка през лятото и едно опознавателно ходене щеше да ни е полезно.
Спряхме пред сградата на БЧК на края на село Долни Лозен. И до там може да се стигне с градския транспорт – последна спирка на автобусна линия 5 или маршрутки 37 или 42. Пътеката бързо навлиза в една прекрасна боровата гора през която се прецеждаха лъчите на слънцето. Както обикновено измислихме си игра, за да се движим напред към целта. Играхме на криеница, като се разделихме на отбори – момчета против момичета. С Крисо първи се скрихме зад един камък. После Ема и Соня ни изненадаха със скривалещето им, което подминахме без да забележим. Пътеката просто създаваше настроение за ходене – синьо небе, прекрасна гора, на сенчестите места следи от сняг.
Разстоянието от паркинга до манастира е около 2 км (200 м денивелация) и със всички игри, разправии и почивки го взехме за един час. Времето беше страхотно – зимно, приятно слънчево и тихо. В горната част и по сенчестите места снегът се беше запазил, а децата се възползваха от нега да се попързалят.
Кратко видео дава представа за маршрута и нашите игри.
В манастира освен, че го разгледахме, останахме да хапнем. Носехме си плодове и сандвичи с чай, които бързо изгълтахме. Показх на децата Софийското поле, към което се откриваше страхотна панорама от манастира. Стара планина отсреща изглеждаше също измамно близко.
Връщането обратно беше повече от забавно. Ема и Кристиян тичаха почти през цялото време, а ние само подвиквахме да внимават по леда. Но кой ти слуша. Паданията им бяха забавни. За да подсиля тръпката им предложих да минем направо през гората вместо да обикаляме по пътя. Идеята се прие с еуфория. Хванах и давамата за ръка и затичахме през посипаната с шума гора. Прескачахме храстчета и дънери и се смеехме. Соня документираше събитието. В долната част преди да излезем отново на пътя се провряхме по едно дере, пълно до колене с паднали листа. Това се оказа черешката на тортата за децата, кото вече бяха мокри до уши. Скачха, търкаляха се, въргаляха се по шумата, смеейки се с пълен глас. Какво по-хубаво да си свидетел на такава детска радост.
Получи се прекрасна Коледна разходка, която за нищо на света не заменям с нито един коледен пазар. Всички бяха щастливи, макар и в края Кристиян да проплака, заради отказа ни да му вземем ледена фигура в колата, която намери край реката.
Обещах на децата, че през пролетта ще дойдем отново тук и ще преспим на връх Полуврак на палатка, като си спретнем и една хубава гощавка на открито.
