От много време не се бяхме организирали с Маринови и Бозвелийски за разходка с децата. Тази неделя се очерта като подходяща и набързо се уговорихме. Не ми се щеше да посещаваме познати места. Сетих се за непознатата Понор планина и с помощта на Радо от www.planinar.org и книжка за района от 1975 скицирах плана – разходка до водопад Добравишка скакля и посещение на необлагородената пещера Говедарника (ако я намерим).
От София до село Искрец, намиращо се на 10 км от Бучин проход се стига за около 1 час. В Искрец следвахме с остър ляв завой табелата за село Брезе. Понеже бяхме с общо 7 деца на възраст от 3 до 14г. сметнах за редно да оставим колите в долната махала на село Добравица. За него обаче няма табели. След теблата за начало на село Брезе се кара около 1км и се хваща черен път в дясно от основния. Той ни отведе след около 2-3км до центъра на махалата, пред бившето училище.
Местните ни порещнаха с усмивка като видяха три пълни коли да паркират и 13 души да се изсипват от тях. Наложи се да правим имповизиран паркинг, за да съберем всички коли на оширението. Времете беше приятно и с бодра крачка поехме по пътя през моста с бетонни колони.
Кристиян настояваше да дойде с колелото, останалите деца не бяха моторизирани. Пътят е много приятен и набързо сформирахме групички по интереси или по-скоро по възможности. По-големите деца вървяха напред и се катерехе отстрани на пътя. По малките гледаха от тях и ги следваха.
До водопад Добравишка скакля са малко над 2км от махалата с леко и приятни изкачване. Разгледахме един интересен оброк край пътя, за който бях разбрал от сайта на Понория. В района има много такива, които свидетелстват за живот от много ранни времена.
Последните 150м. се отбихме в ляво от основния път по една пътечка, която ни отведе до самият водопад. 
Добравишка скакля не е от най-пълноводните, но определено си заслужава посещението. Водите падат от около 20м върху “позлатени” скали. При слънчево време те блестят и придават някаква магичност на мястото.
Добравишка скакля спокойно може да бъде неречен “Златният водопад” заради характерните отлагания по камъните.
Останахме тук да починем и да се поснимаме. Децата започнаха да катерят къде що има дърве та и скални блокове.
Разходката до тук се оказа кратка, затова предложението ми да посетим пещера Говедарника се прие от всички. Бях проучил и заредил два възможни маррута до нея на Garmin-а си. Без негова помощ, едва ли човек, непознаващ района, би могъл да я открие. Върнахме се обратно до основния полски път, пресякохме реката и продължихме по него за около 100м. След това поехме в ляво по трудно забележима пътечка. Тя отвежда нагоре към пещерата, която се намира на около 500-600м. от началото разклона за нея.
Провирайки се през леани и друга висока и ниска растителност стигнахме първо до едно поточе с чучур. Пещерата беше на 50м над нас и вместо по “царската” пътека, решихме да издрапаме без път напряко до нея. С помощта на дебела сопа проправихме път между гъстите транаци. Децата успяха или да се поодерат леко или да се ожилят от коприва 🙂
Излязохме точно пред входа на пещерата. Без много да му мислим, облякохме по едно яке, взехме челници и фенери и всички влязохме вътре. Пещерата е делга 116м. Нейната забележителност се състои в големите и високи синтрови прегради, извиващи се по равния под. Името на пещерата идва от факта, че преди време говедата са пладнували в нея и началото и е покрито с изсъхнала говежда тор.
Проучихме я доста подробно, разглеждахме наличните дупки и едно малко “езерце”.
В дъното на пещерата от дясната страна има канал, където намерихме малки сталактити и сталагмити. Нагледно се виждаше как капките стояха на тавана и така след години ще се втърдят.
Определено беше интересно и ново преживяване за големи и малки.
Понеже лекият пролетен дъждец намаля почти до спиране, решихме да тръгнем. Само 3 минути по-късно отново се усили. За кратко спряхме да се насладим да прекрасната гледка към Брезе и други близки села отсреща.
Следвайки пътеката заслизахме надолу с надеждата да не ни вали така в гората. Напротив, дъждът се усилваше и скоро вече нямаше значение как и колко вали – бяхме си мокри. Поради стръмното слизане гледахме да пазим децата от подхлузване. Преминавахме поточето и на тъгъдък слязохме до основния път.
Оставаха ни още 2км до колите. Нямаше вече как да станем по-мокри, така че спокойно продължихме напред. Децата не обръщаха особено внимание на метереологичните условия. Още по забележително беше, че и майките не му обръщаха.
С игри, тичане, каране на колело и сладки приказки стигнахме до колите.
Някак си от самосебе си се разбра, че ще пропуснем заплануваната за днес пещера Душанка, но скоро пак ще се върнем тук. Понор планина е малко позната, но изключително привлекателна и с многобройно природни и културни забележителности. Определено си заслужава повторно идване. Подробности за маршрути и забележителности в Понор планина може да намерите на сайта Понория.
