Прогнозата за времето днес беше за големи жеги от порядъка на +34 градуса. Спасението беше пред нас – високите части на Пирина. Още към 9 сутринта се отправих с Ема и Кристиян към изходната ни позиция – х. Гоце Делчев и долната станция на лифта. Още преди 10:00 бяхме на хижа Безбог. Слънчево, но прохладно тук беше идеално място за изкарване на един от горещите летни дни.
Езеро Безбог веднага привлече вниманието на децата. Плуващите в плиткото рибки бяха на една ръка разстояние и ако не внимавах, щях да имам две мокри деца до мен. Газенето в езерото оставихме за по-късно. Отправихме се по лятната пътека, започваща от старата жижа, в посока връх Безбог. Знаех от последния път с Ема, че пътеката е стръмна и трудна за деца, макар и кратка. Все пак реших да се пробваме. Ема вървеше уверено напред, докато Крисо се отплескваше почти на всяка крачка – я види някоя бобулечка, я някакво цвете, я нещо друго. Придвижването ставаше бавничко, но пък всеки се качваше със собствени сили. Пътеката през клека е ясна и маркирана. Подканях малката ни група с идеята да търсим боровинки. Намерихме обаче само няколко. (Tук трябва да спомена, че поради една моя глупост, изтрих всички снимки от разходката. За късмет успях да възстановя малка част от тях). Продължихме с игра на криеница – аз и Кристиян срещу Ема. Беше забавно и някак си се качвахме все по нагоре. Сред клека се отри прекрасна гледка към хижата и езерото.
След около 30-40 мин, Кристиян вече си се умори. Бяхме качили на около 100-130 м. над хижата и неговите силички бяха на привършване. Седнахме да починем и да се освежим с плодове. След още един опит да продължим се отказах, макар и Ема да настояваше да се качим до върха. Просто не виждах смисъл да нося Крисо до горе.
Заслизахме обратно по същия път. Отново Ема тичаше напред, а ние с Кристиян след нея. Обратно на езерото реших да го заобиколим. Бях идвал поне 6-7 пъти тък, но никога не бях минавал на езерото от лявата страна. Имахме много време на разположение, затова не бързахме. Правих снимки на децата и на околностите.
При прекосяване на една малка рекичка, преди да се влее в езерото, Крисо цопна до кокалче във водата. “Леко” се изнервих, понеже правеше обратното на това, което му казвах. Мина ми бързо и продължихме. Седнахме да се полюбуваме на езерото на едни камъни – мястото беше прекрасно.
По пътеката към капанчето на Бай Слави се наложи отново да стягам груповата дисциплина. Там хапнахме по една супа, преди децата да влезнат да газят в езерото. Хранеха и гонеха рибките в плиткото. Оставих ги да полудуват, докато аз се насладя на едно Пиринско.
На връщане ги накарах да слезем пеша до междинната станция на лифта. Беше грешка, понеже и двамата бяха уморени и се вървеше през по-голямата част по скучен чакълест път. Ема се подхлъзна 2-3 пъти и почна да мрънка, Кристиян пък ме яхна. Някак си се добрахме до лифта, та дори в последната част през ски пистата имаше и разведряване на настроението.
На хижа Гоце Делчев жегата направо ни свали от лифта. Още със слизането проумях колко добре направих, че се качихме на 2200 метра над морското равнище. Изкарахме няколко приятни часа там, където батериите ми се зареждат най-добре.
Определено, когато сме в група с други деца, придвижването става по-лесно. В същото време прекарах няколко часа сам с децата в планината и се наслаждавах на времето с тях.
