Мъглата и смогът се задържаха над София вече цяла седмица. Слънчеви лъчи, синьо небе и облаци отдавна не се бяха показвали над нас, за да внесат поне малко разнообразие в пред и след коледните дни. Макар и малко хремави реших, че е крайно време да искарам децата навън. Уеб камерите показваха зимното време от хубавата му страна навсякъде извън София. Така спонтанно ми се вклини идеята да се опитаме да се качим до Алеко, а защо не и до Черни връх и посъберем малко слънчеви лъчи и студ.
Не бях сигурен дали ще успеем в предвид липсата на самар за Кристиян и заради контузията на ръката ми, но как иначе може да разберем, ако не опитаме. Обадих се на кака Ели да се включи и така около 10:00 тръгнахме с нея, Ема и Кристиян към Алеко. Там все едно беше друга планета – приятно, зимно, слънчево, свежо. А някъде долу под мъглата и мръсотията прекарахме последната седмица.
Прецених, че ако въобще стигнем до върха, то трябва да тръгнем по лятната пътека от х. Алеко. Там ни предстоеше стръмно зимно и хлъзгаво качване. Ели вървеше с Ема, а аз с Кристиян. Често се налагаше да се включва 4х4, заради заледените отчастъци.
Шейната беше ползваема само в първите 50 м, след което стана прекалено стръмно и неравно. Преминахме към състема 4:1 – хосех Кристиян 4 пъти повече, от разстоянието, което той изминаваше сам. Все пак му влизам в положение, че не е толкова интересно да се върви по хлъзгав, снежен, неравен терен.
Мъжете се движихме напред, докато нежната част от групата ни следваше. Темпото беше добро и бързо набирахме височина. Правехме кратки почивки, да се съберем и насладим на заобикалящата ни среда. Имаше малко други ентусиасти да вървят по стръмния склон. Предполагам, че повечето са предпочели зимния път от Голи връх. Около нас беше зимна приказка – облачета за красота, синьо небе за фон, слънце и само лек полъх на вятръра.
В горната част преди заслона Кристиян вече издаваше признаци на нервност. Отказваше да върви и беше гладен. А както зная от опит, чистият въздух прави чудеса с апетита. Споразумяхме се някак си да стигнем заслона. А момичетата се спряваха дори и с по-трудните и стръмни участъци сами и без мрънкане. Последна кратка почивка преди заслона. В по-виокото и вятъра се усили.
В заслона след вземане на допинг във вид на шоколад и бисквити, прецених, че ще е пресилено да се качим с Кристиян до върха. Момичетата бяха в кондиция и щяха да се справят без проблем, но все пак сме екип и трябва да се съобразим с желанията на най-малките – а те бяха сън и топла стая. За по-бързо се спуснахме по-същия път, макар и да осъзнавах риска от подхлъзване. За късмет едно друго семейство ни помогна да преодолеем по-стръмните и хлъзгави участъци. Ема и Ели често спускаха стръмните места по задни части. За около 30 мин се озовахме в изходна позиция. За завършек на двучасовата разходка отидохме да се подсилим в любимата ни хижа Мотен.
На връщане, както обикновено става, Ема и Кристиян възстановяваха сили.
