Дали ни се изчерпаха идеите не знам, но този път се спряхме на един по-малко детски преход. Целта беше обяд на х. Яворов с тръгване от Беталовото. Колкото и да гледах маршрута по карти и тракове, нямаше как да не преодолеем 650м положителна денивелация и 4 км в едната посока. Имах леки притеснения дали малките ще издържат на трудния и дълъг за тях маршрут. Яна вече го познаваше от преди две седмици. Освен това тук нямаше диви плодове като миналата седмица, които да те подтикват да вървиш напред и нагоре.
Около 10 тръгнахме с Ема с малко закъснение от останалата група. Взехме купа с боровинки, малини и ягоди, които бяхме купили сутринта от пазара в Банско и тръгнахме по обновения път за хижа Яворов. При първа възможност хванахме просеката през гората и така бързо, с все още свежи сили, набирахме височина. Плодовете си ги похапвахме дирктно с една лъжичка. Скоро стигнахме до панорамната платформа, от която се вижда цялото Разложката котловина, южните склонове на Рила, както и западните на Родопите.
Мястото е страхотно и зарежда с много енергия. Чух се с останалата група, която се движеше по жълтата маркировка и се намираше в ляво от нас в гората. След 10 мин като по часовник се засякохме на разклона на пътя и туристическата пътека. От тук вече стана стръмно и каменисто. Ема и Лия се хванаха за мен и с песни и закачки закрачихме напред. Постоянно се надпреварваха коя ще се качи на по-голям камък и нищo не беше в състояние да ги убеди, че това катерене и скачане коства допълнителни усилия.
Венци, Бенито и Яна вървяха напред, докато Мария и Стоян с Дивна на гръб се движеха до нас. Няколко големи мравуняка бяха обект на проучване от страна на малките.
С периодични кратки почивки групата се събираше. В горната част пътекате от камениста става по скоро песъчлива и внимавахме да не се подхлъзнем. Лия и Ема вече даваха признаци на умора (каквито имаше впрочем и при повечето възрастни), но продължаваха сами напред по трудната пътека.
Соня се обади, че Боян заедно с техните са тръгнали също към хижата и се движат с около 1ч зад нас. Това разбира се подейства като стимулант на Ема, която се зарадва че ще се види с приятеля си от градината. Ето ни вече на поляната при старата хижа.
Там се освежихме, имаше и малинки за хапване. Бързо обаче се насочихме към основната ни цел – кухнята на х. Яворов. След такова качване, всички супи и манджи и бири са вкусни. А хижата беше пълна с посетители – кой с кола, кой с бусче, кой пеша. Всички маси отвън бяха заети. Отне малко време докато поръчаме и получим така чаканите вкусотии – боб в гърне, шкембе чорба, пилешка супа, пиринско, пържени картофи, хмммм…
Аз си мечтаех, гледайки Стъпалата отсреща и ми се искаше да изтичам до там.
Скоро пристигнаха и Боян. Нашата група потегли надолу, докато ние с Ема останахме с тях. Започна се едно лигавене, едни детски измишльотини – да се чуди човек да се смее ли, да плаче ли. След заслужена почивка тръгнахме обратно – всеки възрастен с едно дете за ръка. Стръмното слизане определено криеше опасност от подхлъзване… Дияна (майката на Боян) предложи да играм на “пу за мен”, когато видим маркировка. Тази игра-състезание замести мръкането от скучното слизане с борба, кой първи ше открие следващата маркировка.
Отново кратка почивка и поредните алабаланици от Боян и Ема. На скали покрай пътя Кати (сестрата на Боян) и Боян показаха катерачни умения. Ема не прояви желание да се пробва.
Отново на панорамната площадка, където настроенето продълцаваше да е на ниво.
Беше весела разходка със завидна за децата степен на трудност. Останах дори изненадан, как се справиха. Пристигнали в Пирин голф се наградиме с Ема с по един “слонски” сладолед 🙂
