Вече по традиция решихме да се разходим от Бъндеришка поляна по пътя към хижа Бъндерица. Отново, както и минала година, беше паднал сняг и скиорите се упражняваха по малкото отворени писти в Банско. Тръгнахме от с. Баня заедно с Венци, Бени, Павел и Яна. Искахме да направим един късен обяд (след късната закуска). Екипирани тръгнахме от паркинга на пистата. Времето беше студено и валеше сняг. По пътеката беше тихо, но на оголени участъци се появяваше силен вятър, който духаше падащия сняг неприятно в очите. Кристиян беше както обичайно на кенгуруто пред мен. А за допълнителен фън взехме и шейна. Нямах точна представа, колко далеч е х. Бъндерица и какво предлагат за хапване. Предположих, че за час ще стигнем. Но както обикновено става, стартът беше муден, с много снимки, и всякакви игри.
Сякаш тръгвахме в 9:00 а не в 14:00 на разходка. Яна и Ема тичаха напред назад. Павел, както обикновено се движеше по-стръмнините отстрани на пътя. А възрастните си приказвахме, като на селски мегдан. Снимки пред огромния рак-трак. Малко след пресичане на втория лифт срещнахме две момчета (зад мен на снимката), вървейки срещу нас. Казаха ни, че ни остават още около 30-40 мин. до хижата.
Това леко ни обезпокои, понеже Кристиян трябваше вече да си е взел обяда, който предвидливо бяхме взели с нас. След кратко съвещание, дали да се връщаме или продължим израхме последното. Затова аз избързах напред да го нахраня и щях да чакам другите на топло в хижата.
Доста се поразбързах. На завоя преди заведението под Байкушевата мура обаче излезе силен вятър, който духаше директносрещу Кристиян. наложи се да вървя заднешком. Знаех, че сме съвсем близо, затова предприех последен напън, преди да се насладим на топлината от горящата в хижата камина и топлите супи там… Не повярвах на очите се, като видях, че няма жива душа пред хижата. Ни един от комините не издаваше признак на горящ огън. обиколих всички постройки и врати, но само потвърдих налегналото ми чувство, че хижата не работи през зимата. Защо ли не питахме момчетата, дали хижата работи?
Хмм. Кристиян вече явно заявяваше глада си. Обадих се на групата да обръщат обратно. Със Соня се разбрахме да го нахраним като се срещнем. Затичах обратно, а вятърът се обърна точно срещу нас. Нямах време да чакам да утихне (но за едно селфи имаше време 🙂 Отново заднешком стигнахме мястото, където пътят отново се промушва през гората. там стана и завет. След малко вече видяхме Соня и Бени зад един от завоите. Кристиян, като че ли по сигнал, заплака. Седейки в кенгуруто изяде за отрицателно време едно пюре с риба (какво ли не прави глада :-). Ето ни вече хапнали и спокойни, както и групова снимка на шейната.
Не спестихме и на Кристиян дърпане с шейна заедно с Яна. На Ема вече и се спеше и негодуваше за почти всичко. Погледнах тракера и видях, че сме изминали над 6 км в студения, снежен, декемврийски ден.
Ясно стана, че освен желание за разходки през зимата, трябва да се информираме по-добре. Един телефонен разговор, щеше да ни спести изненадата от затворената хижа Бъндерица. И все пак изминалите 3 часа навън и нависоко със сигурност каляват както децата така и нас. А урока за нуждата от по-добро планиране ще остане завинаги.
