За Лакатнишките скали само бях чувал. Порових се из нета да науча, какво може да се очаква там. попапднах на един интересен блог, описващ еднодневна разходка до там, включваща и посещение на пещера Темната дупка. Това беше достатъчно. В багажа включих и челника и заедно със Стоян и Лия се отправихме сутринта около 8:30 към гара Лакатник – изходна точка на маршрута ни. Идеята беше да се качим до върха за около 2 часа, да нахраним децата горе и да слезем. Децата щяха да спят на връщане в колата. Пътуването ни отне почти 2 часа заради няколко фалшиви пиш-аларми. Ама като не се знае коя е истинска – спираме 🙂
Изходната точка се намира на главния път при капанчето Пещерата (май така се казваше). Тръгнахме нагоре и погледите ни постоянно бяха привличани от уникалните скали и проломът създаден от р. Искър. Ема и Лия също се наслаждаваха на разходката и вървяха бодро пред нас.
Тесният път не позволяваше да се отклоняват и така някак естествено се движехме в добро темпо нагоре. Времето беше приятно, дори малко горещо. Татковците спирахме често да снимаме. Първата ни спирка трябваше да е пещерата. Имахме намерение да влезем малко навътре и да разгледаме. За съжаление до горе не откриме входа и. За сметка на това бяхме поразени от висящата във въздуха алпийска къща Орлово гнездо, поставена още през далечната 1938 там. Достига се единствено с специализирана екипировка… Помислих си, че един ден може да пренощуваме там :-). Някъде около средата на пътя достигнахме една огромна скална стена. Там заедно със Стоян си поиграхме на катерачи… Какво да се прави, и ние имаме нужда от малко адреналин.
Излизайки над скалния гребен поехме по по-равен път. Имаше и красиви полянки, ухаещи на билки и цветя. Пътят стана полегат и горист. Продължихме към мястото, предвидено за обяд – монументален паметник на върха на скалите. Там извадихме от дисагите наличните провизии и всеки по своему нахрани чедото си. Аз бях особено доволен (това уточнение че го правя често, понеже си е като малко събитие за нашето семейство).
Горе се запознахме с друго семейство с още по-малко дете, които също се наслаждаваха на красивата панорама и подсилваха организмите си.
Към 13:30 поехме надолу.
Децата бяха поуморени пък и им беше дошло времето за следобедна дрямка, затова ги носехме от време на време. Надявахме се навръщане да открием входа на пещерата. Колкото по-ниско слизахме, толкова по-малки оставаха шансовете за това. По пътя срещнахме една група, която ни каза, че сме я пропуснали… Ето още една причина да се върнем тук. Защо не и през зимата, когато тази местност ще ни се предложи в нова светлина.
На изходната точка решихме да се подкрепим и със Стоян. Набързо хапнахме по 2 кебапчета, направихме заключителни снимки и отпрашихме към София. Не се налагаше да ги приспиваме, понеже още на първия завой умората ги отпусна…и така до паркинга пред блока:-)
Повече информация и снимки за Лакатнишките скали и Врачанския балкан ще намери тук.
