Това не е първия ми блог, но като че ли от тук започна всичко. Самият аз не знам как стана и все още нямам рационално обяснение. Важното обаче е резултата или по скоро новото начало…
След като минаха дъждовните пролетни дни и времето стана по стабилно реших да отида с Ема на разходка в близост до София. Не ми се ходеше отново на Витоша, където бях често през зимата. Затова си избрах ждрелото на р. Ерма край Трън. Звучеше интересно и предполагах, че ще е пълноводно след дъждовете. Понеже все още трупах опит с разходки с Ема планът ми беше да тръгнем след обедното хранене. Тя ще спи обедния си сън в колата и след около един час ще бъдем на изходната точка до с. Трън на македонската ни граница. Искахме да се приберем до 7 вечерта и да вземем мама от работа. Към 13:00 се отправихме на път и без лутане намерихме мястото. В Трън има табелки, указващи пътя към ждрелото. Пристигайки там останах приятно изненадан от мястото. Кипяха завършителни работи за места за отдих. Имаше направени красиви градинки, места за барбекю, маси и столчета.
Идеално място и за хора предпочитащи да стоят на маса сред природата или пък комбинация от хапване и физически упражнения. Крайната точка на маршрута беше едно възвишение на около 150 м. надморска височина над нас. Обикновено качването и слизането траят около два часа приятно ходене и снимки.
Та сложих самара на гръб, оправих Ема, която вече се беше събудила, сложих я на седалката и поехме по пътеката.
След като минахме 100ина метра някой зад мене започна да повтаря в засилващо се темпо “дооолу, дооолу, дооолу”. Вече си мислех, че ще отидем до реката и ще се върнем. Като стъпи на пътя, малките крачета закрачиха сами напред. Оставих я да повърви. На по-стръмни и скалисти места я хващах за ръцете над главата и така преодолявахме с нея изпречващите ни се препядствия. След малко опитах да я сложа пак в раницата. Ема ме изгледа сърдито и категорично отказа да влезе. Ок, продължихме към виещете се над ждрелото мостчета. Ема крачеше много сигурни и видимо се наслаждаваше на свободата и да се движи по пресечен терен. Гледахме буйните води на р. Ерма, отвесните скали, извисяващи се над нея и махахме на хората наоколо.
Бях на върха на щастието, гледайки я как оставя зад себе си дребни препятствия[rev_slider alias=”DecaNaPlanina”][/rev_slider] и бързаше да продължи напред. След като минахме мостчетата, започна стръмно качване нагоре. И там Ема беше локомотива на групата ни. Единствената помощ, която приемаше беша да я държа за ръцете за да върви по сипея от камъни нагоре. Пътеката беше ясна и качването макар и стръмно беше забавно с нея. Учех я как пъшкат уморените хора и се забавлявах на нейните имитации. В горната част трябваше да преодолеем една каменна стълба с парапет, преди да стигне до върха. Там имаше оградена малка площадка, на която седяха трима студенти от София. От върха се откриваше прекрасна панорама към всички посоки. Нямаше и следа от вятър и решихме да хапнем следобедното кремче тук. Предвидливо бях го взел заедно с лъжичка и парченца от ябълка. Кремчето беше унищожено пред погледа на тримата ни нови другари. Ема обикаляше площадката и ми показваше реещите се птици.
Останахме горе около 30 мин. Бях страшно горд, че не ползвах прескъпата раница, а вървяхме рамо до рамо с моето съкровище. В последствие осъзнах, че това беше само началото на нашите подвизи из българските планини.
На връщане по каменните стълби срещнахме група жени, качващи се на нагоре и мрънкащи колко стръмно и трудно било. Като видяха с какво удовлоствие малката принцеса припка напред се позасрамиха и си обещаха да не се оплакват. Дали са си спазили обещанието не знам.
Надолу пътят беше приятен и не толкова стръмен. Минахме от другата страна на склано за да излезем пак на изходната точка.
Бях много happy и нямах търпение да разкажа на мама, за тази разходка.
Това което научих е, че трябда да се вслушваме в желанията на децата и да не ги пазим прекалено много. Страхът в нашите глави е често напълно необоснован и ни пречи да изживеем такива мигове. Представете си, че бях оставил Ема в раницата – този блог сега нямаше да съществува :-))))
