„Тате, кога пак ще ходим на преход. Искам да се катеря на скали!“ чувам напоследък често от Алекс. В последните месеци нещо намалихме оборотите и като изключим една ски седмица, не сме имали приключенски прояви. Разбира се, исках да задоволя ентусиазма на младия катерач и в почивния ден за Гергьовден реших да отидем до скалите край Лакатник. Били сме там няколко пъти с Ема и с Крис, но сега беше ред и на Алекс да усети тръпката от високото, да надникне над скалите към алпийската къщичка и да влезе в необлагородена пещера.
По-големите имаха свои планове и ангажименти, така че имах рядката възможност да сме сами с Алекс. Не бързахме сутринта и пристигнахме едва около 12ч на ресторант Пещерата – изходното място за разходка край Лакатнишките скали. Точно на предната вечер четохме книжката „Бръмбалюгите отиват на море“, където тримата герои минават по въжения мост до гара Лакатник. Нямаше как – и ние минахме по моста. Беше страхотно съвпадение.
След това направихме няколко снимки на изхода на реката, която идва изпод скалите и тръгнахме нагоре. Преходите с Алекс са в темпо на ултрамаратонец. Няма бавно ходене, няма време за гледки. Тичане нагоре (и надолу), скоростно катерене и чести отбивки в лаво или дясно за допълнителна денивелация.
Първата спирка беше пещера Темната дупка. Бях забравил челника, така че разчитахме само на фенера от телефона. Брадли (който също беше с нас) подви опашка и отказа да влиза в пещерата. Алекс, след първия завой, също каза, че вече е видял достатъчно :-). Още малко продължихме и се върнахме на светло. Следваше скоростно преминаване до алпийската полянка. Там погледахме алпинисти, които се спускаха към къщичката. Освен това направихме традиционна снимка на покрива на заслона.
Отново на скорост се изкачихме над кацналата на скалите къща и пак погледахме алпинистите – този път от горе им. Брадли, с изплезен език, опитваше да държи темпо. Нагоре се отклонихме с идеята да подсечем скалите, да разгледаме Ръжишката пещера и да излезем на паметника Септември. Този маршрут е страхотен, защото предлага постоянно гледки към Искърското дефиле и вертикалните скали край Лакатник. Преминахме през скална арка и след нея се отклонихме по стръмен сипей към пещерата.
Ръжишката пещера определено е вълнуваща. Стигнахме, заедно с една друга група туристи, почти до края и. Имаше доста интересни образувания, какво и няколко прилепа, които се притесниха от светлините. На Алекс му беше доста интересно, а и с повече хора се чувстваше по-сигурен на такова място. Разгледахме каквото можахме и отново нагоре. Оставих през цялото време Алекс да ме води. С добро темпо изкачихме скалите до паметника Септември, където спряхме за кратка почивка и обяд. Панорамата от тук е страхотна – във всички посоки.
За разнообразие слязохме от страната към издигащия се от една скална издатина кръст. Разбирахме отклонихме се до него, както и до съседната ниша от скали, от които се откриваха нови панорамни гледки. Всичко се случваше на забързан каданс, като че ли някой ни гонеше. От там надолу имаше само едно темпо – спускане с елементи на бягане. Никакви опити да забавим не помогнаха. Стигнахме отново изходната ни точка – ресторант Пещерата с идея да се почерпим заслужено за чудесната обиколка. Уви, имаше страшно дълга опашка, чакаща за места.
Ние може да пийнем нещо студено и да изядем по един сладолед и на друго място. Обратно в колата и към къщи. След няколко минути и Брадли и Алекс се бяха унесли, а аз с усмивка на задоволство от приключението навигирах към дома.
