Преходът от хижа Вихрен до хижа Синаница беше първият, при който преспахме на хижа с децата. Беше преди 8г, когато Кристиян бе на малко над 2г, а Ема – на 4.5г. Макар те да нямат спомен от това приключение, убеден съм, че то е било малка частичка от изграждането им като хора. Както всичко, което им се случва – без значение дали е съзнателно или не, дали го помнят или не.
Та, след 8г, и след вече голям брой преходи и върхове, реших да отидем и с Александър до хижа и връх Синаница, за неговия първи истински преход със спане на хижа – така да се каже неговото бойно кръщене. Щях да бъда сам с трите деца, но знам, че на Ема и Кристиян мога да разчитам в преходите, като на големи планинари.
За Александър, който след 3-4 седмици ще навърши 4г, този маршрут беше истинско предизвикателство и като дължина, и като терен, и като издържливост. Планирах да го оставя да ходи сам, колкото може, но бях готов ако/когато се наложи. Самар не носих нарочно, за да не го изкушава :-).
Маршрутът, етапите и терена ми бяха познати и нямаше нужда от проучване. Тръгнахме към 8:30, като с нас до Муратово езеро ни правеха компания едни приятели. До езерото ни отне час и половина, изяждайки много боровинки и малини по пътя. Алекс се оказа истинска машина и вървеше, отказвайки всяка помощ. На Муратово езеро направихме кратка почивка, която се изразяваше в ловене на риба за децата. Крис май хвана една малка рибка и предизвика освен еуфория, но и кроене на планове за по-мащабен риболов.
Разделихме се с приятелите и тръгнахме към най-трудния участък – Бъндеришката порта. Имахме да преодолеем около 300м денивелация за около 1.5км и то по камъни. И тук Александър надмина очакванията ми – пое задачата като главен водач на групата и от маркировка на маркировка, които трябваше сам да открива, неусетно се качихме до портата. Вече знаеше да следва и пирамидките, които той нарече „замъци“. След около 3.5 часа от хижа Вихрен бяхме на Бъндеришка порта.
Следваха почивка, снимки, подсилване с баница, сандвичи и сладки и отново на път. Вървеше се доста по-лесно – на места даже Алекс и децата тичаха. Слушахме музика, пяхме и играхме на гоненица. Очаквах Александър да се умори всеки момент и да иска да го нося, но нищо такова не се случи. Надъха се още повече, когато почна изкачването към Синанишка порта, отново заради катеренето по камъни и търсене на маркировката.
След портата хижата и езерото вече се виждаха и ние засилихме темпото. Ема и Алекс тичаха напред и се криеха зад клека да ни плашат, а ние с Крис се правехме на изплашени. Единият път успяха да ме изплашат наистина, понеже се бях заблял с чистене на очилата си :-).
На хижата бяхме малко преди 16ч – уморени, но много доволни. Аз, макар и да знам колко издръжлив е Алекс, бях истински изненадан, че премина целия път без ни най-малка помощ и дори без да мрънка, че е дълго или трудно. Той също беше горд от себе си. Хапнахме преди да дойдат останалите туристи, а Алекс заспа още в залата за хранене, легнал на пейката :-).
Умувах как и дали е умно да се качим с децата и до връх Синаница на другата сутрин – по пряката пътека над езерото. Имах силна вяра в Ема и Кристиян, че ще се справят без проблеми, също че Алекс ще се справи с моя помощ. Но сам в комбинация с три деца имах своите притеснения. Соня ми писа да не се качваме и знам, че това беше най-разумното. Но ние не сме винаги разумни, макар и да сме възрастни. Като разбрах, че един човек от хижата ще се качва също към върха реших, че с него ще се чувствам по-уверено. Той напред, Ема и Крис след него, Алекс пред мен, а аз най-отзад.
Пътеката не мога да я нарека опасна, но не е за хора със страх от височина. Изкачва 300м денивелация за по-малко от 1км, води по сипеи и стръмни скали, без обаче да са опасни. Отне ни час и 15 мин да се качим на връх Синаница. Беше страхотно за децата да видят цял Пирин пред очите си. Ивелин, човекът, който беше с нас, изброи имената на всички върхове от връх Пирин най на запад до Куклите някъде на югоизток от нас. Мисля, че Синаница е един от най-обзорните върхове в Пирин, от който може да са видят всички основни върхове по главното било на планината.
Тръгнахме към Синанишка порта по билото и това бе на моменти най-трудната част от прехода – стръмно спускане по камъни и ронливи места съчетани с тясна пътека ни караха да се движим бавно и предпазливо. Ивелин помагаше, а аз на места пренасях Алекс, понеже той доста се беше уморил при качването към върха. От хижа Синаница през върха до Синанишка порта ни отне общо 2.5 часа. Там починахме и хапнахме, за да заредим сили.
Александър беше уморен и нямаше вчерашната енергия (поне засега). Редувахме носене и ходене, а Ема и Крис съдействаха и го анимираха на моменти. И така докато слязохме до равната част към Бъндеришка порта. Там и аз се бях поуморил и Ема пое голяма част от грижите за Алекс. Накара го да играят и той увлечен в играта стигнахме до портата. Направихме по-голяма почивка, понеже предстоеше най-тегавото слизане по камъните.
За моя изненада, въпреки умората Алекс упорито отказа да го нося. Аз леко се изнервях заради „бавното“ темпо, но той държеше сам да слиза. На сила го взех два пъти да го нося за да побързаме, но той вдигна целия Бъндеришки циркус с гласа си. В крайна сметка го оставих да ходи с темпото си. Знаех, че така е по-добре, но вече исках да стигаме хижата. Колкото повече слизахме, като че ли неговите сили се увеличаваха обратнопропорционално на моето търпение . На моменти го оставях с Ема, а аз вървях с Крис по-напред.
След почивка на Муратово езеро и отново опити за риболов, тръгнахме. Последната част я взехме доста бързо и там без да се бавим седнахме на заведението да обсъдим изминалите два дни преход на бира, сок и ПКС (пържени картофи със сирене).
Няма какво да крия, че макар и изморен накрая съм много щастлив за прехода, който направихме. За неизчерпаемата енергия на едно четири годишно дете, за улегналостта и зрелостта на едно 12 годишно момиче и за креативността и лежерността на друго 10 годишно момче. Видях, че заедно сме силен екип, а с мама сме направо отборът мечта.
