Отново бяхме на Войнежа, където презаредихме батериите със свеж старопланински въздух и пасторални пейзажи. Децата играеха на воля из двора или на мегдана, а ние се отдадохме на нищоправене. Както обикнвено, такива престои приключват по-бързо, отколкото ни се ще. Преди да се завърнем обратно в София, реших да се отбием до един манастир, който отдавна беше в списъка с желани обекти за посещение – Патриаршески манастир Св. Троица. Всеки ходил на Преображенския манастир край Велико Търново го е виждал на отсрещния хълм – там в подножието на Арбанашкото плато.
Сравнително малко са хората обаче, които го посещават. А една разходка до него си заслужава определено. Заради духа на манстира, заради запазените изконни православни ценности споделяни от обитателките му (манастира е девически), заради местоположението му. До манастира се стига по асфалтов път от Велико Търново (6км) през квартал Дервента. Може да се достигне и от село Самоводене (2км).
Ние обаче избрахме, смея да твърдя, най-красивия маршрут – разходка от хижа Божур, край Горна Оряховица. Да, не е на основен път, но този маршрут е ненадминат по-красота и разнообразие. До хижата се стига с кола. Имайте в предвид, че хижата предлага само напитки и готови сандвичи, не и топла кухня. Ние се бяхме нагласили за топъл обяд преди разходката, но си останахме на солети и други подобни. Липсата на храна никога не ни е спирала да изпълним мисията си (когато мама не е с нас, понеже тя се грижи всички базови нужди да са задоволени 🙂
Та, аз с двете деца, тръгнахме в указаната от хижаря посока, търсейки червената маркировка, която да ни отведе до манастира. Първоначално се лутахме малко в една странна на пръв поглед гора, която беше като от приказките.
Скоро обаче намерихме пътеката и я следвахме. Първоначално се върви по равен коларски път. Беше доста кален от падналите в последните дни дъждове. Този път извежда на платото над манастира.
След около километър видяхме табелка в дясно, указваща отбивка за манастира. Пътеката стана тясна. Обърнахме го на игра с децата. Измислих играта “Папагал” (която може би трябва да я патентовам. Изразява се в това, че се нареждаме в редица и първият прави разни щуротии, които всички зад него трябва да повторят. Звучи лесно и е така. В същото време е много забавна и падна голям смях и лигавене. А пътят изминавахме незабелязано.
Започнахме да се спускаме надолу, в дясно от нас започнаха да се открояват отвесните скали на платото. Мястото наистина е прекрасно за разходки. Идеално е за топли летни дни, заради хубавата сянка. Нашите крака обаче вече джвакаха. Повече от това нямаше как да са мокри. Децата продължаваха да тичат и да се забавляват. По пътеката видяхме доста бръмбари, на които Кристиян отдели особено внимание. Един от тях ни атакува с някаква миризма, поради което пръстите ни завоняха ужасно. Покрай скалите намерихме и множество раковинни форми, познати най-вече от морето. Не бих се учудил, ако преди много години, това тук е било дъно на море.
Беше интересно да се върви под и покрай скалите. Изглежда пътеката не е често прохождана, но все пак е ясна и няма как човек да се обърка. Трите километра от хижата до манастира го взехме за около 45-50 мин., имайки в предид че се слиза.
Изведнъж се озовахме пред величествените порти на манастира, които бяха затворени. Похлопахме на тежката врата, където има табела “Снимането забранено” Отвори ни една монахиня.
Влезнахме в добре поддържания двор и се отправихме към църквата. Направих опит тайно да снимам, но децата казаха, че е забранено и ме издадоха. Бях помолен да изтрия снимките от игуменката, която ни наблюдаваше от входа на църквата. Направих го и се извиних. Понякога човек може много да научи от децата си!
Останахме доста време да разгледаме манастира и да запалим свещичка. Повече за историята и архитектурата на патриаршески манастир Св. Троица може да прочетете тук. Основно отделих време да поговоря с игуменката. Отдавна не бях водил такъв разговор и бях поразен от простотата и чистотата на принципите, по които се води манастира. С ръка на сърцето мога да кажа, че това е едно от малкото святи места, които все още се грижат за ВЯРАТА и не са обърнали вярата в бизнес. Обещах да донеса другия път книжките на моя приятел Мартин Петров за “Изгубената вяра”, описващи западнали и разрушени свети места по родната земя.
Разделихме се с нагласата да посетим манастира отново. Качването обратно по пътеката стана бързо, а и времето напредваше. Децата, мотивирани от обещания сладолед, ме следваха с бодри крачки обратно към колата. Отново поиграхме на “Папагал” и след няма и час се върнахме в изходна позиция. Всички доволни и щастливи от приятната разходка и мислълта, че сме се докоснали до едно, все още запазено за вярата ни, местенце.
