Преценка на риска – как да помогнем на децата да придобият това умение

Преди да започнете да четете, нека ви предупредя, че този пост е малко по-дълъг от типичните ми постове. Той е от онзи тип четиво, който изисква концентрация и мислене. Ще отнеме около 10 мин. Дано не съм отказал много, но все пак няма смисъл да се чете “по диагонал”. Приятно четене

Отдавна ме занимава мисълта, защо ние като родители наблягаме силно на развитието на децата на умения и знания като четене, смятане, учене на чужди езици, спорт. При тях резултатът е видим и може да се “отчете”. Лесно може да се сравни с този на другарчето или съседчето. Поради това може да стане повод за гордост или разочарование. От малки, бебета и деца биват записвани на всякакви курсове и уроци – забавна математика, математика за лека нощ, английски за бебета, четене и писане за деца, йога за бебета, музика и танци, плуване, други спортни тренировки и пр. За да бъда честен и ние не оставаме много назад и децата са били на какви ли не курсове и тренировки.

В същото време малко или много оставяме настрана развитието на други важни умения и способности, които не се “учат” в курсове. Които трудно могат да бъдат измерени в успех или липса на такъв. Такива например са:

• умението да се прецени риска в дадена ситуация,
• способността да се решават проблеми
• Умения за игра/работа с други деца
• постоянство, устойчивост, целенасоченост
• емпатия

Нямам за цел да противопоставям различните умения и способности. Нито да ги степенувам по важност. За всеки индивид е важно да има комплекс от различни такива, за да е пълноценна личност като възрастен. И понеже т.нар. “твърди умения” са доста популярни, днес ще се опитам да споделя какво представляват “меките умения”, започвайки с умението да се прецени риск и как може да се развива при децата ни. За останалите умения и способности ще споделя в последващи постове (при наличие на интерес).

Какво е риск?

Рискът се измерва в момента от настъпване на дадено събитие като резултат от неговата вероятност то да се случи и тежестта на резултата, ако настъпи. Измерването (теоретично) е проста работа: риск = вероятност * последици!

Това разбиране за риска е доста популярно например в сферите на икономиката, статистиката и др. Тази формула намира приложение когато се оценя риска на различни алтернативи на действие и помага за взимане на решения, базирани на аналитичен подход, а не на емоция или усет. Оценката на риска обикновено се подпомага с подобни матрици, които изразяват степента на риска като функция на вероятността и на последиците/влиянието.

Какво представлява умението той да бъде преценен?

Каква е връзката на управлението на риска в една компания с това, да се развие способността да се преценя риска в едно дете? Нужно ли е детето да може да преценя риска? От каква възраст може да се развива това умение?

Лично за мен, това е едно ключово умение ако искаме да развием независими, мислещи, отговорни и отворени към новости деца. Рискови ситуации възникват навсякъде и постоянно, самите те са различни и затова е трудно да “тренираме” децата да реагират адекватно на всеки един риск. Няма как да им прочетем за риска от книга или до им го сметнем с формула. Необходимо е време, търпение и разясняване на ситуации, за да ги научим сами да са способни да преценят риска. Сами да могат да погледнат към дадена ситуация оценейки компонентите на риска.

Изхождайки от формулата за пресмятане на риска, трябва да бъдат преценени две отделни компонента (обикновено в доста кратко време):

• вероятността – колко вероятно е да настъпи някакво събитие?
• последиците – какви биха били последиците в най-лошия случай.

Вероятността

Първата част е преценка на вероятността от настъпване на дадено събитие: Колко вероятно е да паднеш на хлъзгав терен ако тичаш? Колко вероятно е да паднеш, ако караш колело с една при спускане? Колко вероятно е да се спънеш/блъснеш, ако вървиш със затворени очи? Колко вероятно е да се нагълташ с вода, ако си в басейн без пояс и не може да плуваш?

Например ако оставим дете да се катери на дърво на високо без то да има предишен опит и го оставим без надзор, то вероятността да падне няма да е никак малка. Ако обаче знаем, че то се катери уверено (има предишен опит) и сме наблизо край него (евентуално за напътствия), вероятността от инцидент намалява (но не изчезва!).

Нека вземем и друг пример – дете си играе зимата край замръзнало езеро. Едно е сигурно – вероятността то да иска да стъпи на леда и да се пързаля е голяма. Но каква е вероятността то да пропадне? Ако има други деца или възрастни вече на леда – вероятността клони към нула. Ако температурите в по-дълъг период са били ниски (под нулата), определено се е образувал слой лед, който да издържи дете. Но ако по ледената покривка се наблюдават пукнатини или дори размразени места, ако няма други ентусиасти да тестват здравината на леда – вероятността от пропадане расте.

Наскоро Кристиян трябваше по трудния начин да разбере, че да се слиза от най-горния шкаф на гардероба, макар и малко вероятно, може да доведе до доста неприятно падане. Особено ако се търси опора на хлъзгава дреха. За късмет се отърва само с навяхване. Като обсъдихме ситуацията стана ясно, че вероятността от падане зависи най-вече от това дали слизането ще стане съзнателно или не. Едно подхлъзване определено не е съзнателно, затова другият път просто трябва да внимава, къде той поставя крака си за опора.

Друга подобна ситуация имахме наскоро, когато решихме да слизаме от връх Камен дел на Витоша по морените. След около 10 мин. опити установихме, че или трябва да отделим 1-2 часа да преминем морените внимателно (и вероятни щяхме да замръкнем в гората) или рискувахме сериозна контузия ако продължим в ускорено темпо по камъните. Бързайки по морените води до висока вероятност от подхлъзване и пропадане. Последиците могат да бъдат доста сериозни. Ние се отказахме и се върнахме на “царския път” на Платото.

Последиците

Втората част на уравнението е преценка на последиците, ако настъпи неприятно събитие. Последиците от едно спъване са най-често падане на земята. Но едно спъване по тясна пътека със стръмен склон до нея могат да бъдат далеч по сериозни. Затова обикновено, когато ходим в планината, за да избегнем по-големия риск, променяме и начина на придвижване – правим го по-бавно, по внимателно, възрастен се движи близо пред или зад детето.

Преценката на последиците трябва да различава дали те са големи, съществени, та дори и риск за живота или по-скоро малки, битови от типа обелено коляно, настинка, ожулена ръка и пр. Ако се върнем на горния пример с катеренето на дърво може да се каже принципно, че колкото по-високо се качи дете (та и възрастен), толкова по-сериозни ще бъдат последиците от евентуално падане. Затова трябва да се работи по намаляване на вероятността от падане (напр. по-внимателно, тренировка на по-ниско, правило за три опорни точки и др.).

Честа ситуация е, родители да спират децата да играят след (или по време на) дъжд, за да не настинат… Ако приложим мисленето за риска, ще разберем бързо, че последиците едва ли са толкова сериозно. Още повече на база на минал опит може доста добре да се оцени дали ще има изобщо някакви последици играта в локвата. Относно вероятността дете да излезе навън след дъжд и да не цопне в ловка, мисля че тя е изключително малка (поне аз такива деца не познавам). Та в този ред на мисли е добре от време на време да оставяме децата да се понамокрят – със сигурност ще се забавляват много, а едва ли ще има някакви последици за тяхното здраве (нисък риск), единствено само пералната машина ще трябва да се пусне в действие.

Защо преценка на риска (трябва да) се учи от дете?

Как децата да намерят отговори на всички техни въпроси, ако не им дадем свобода да опитват и да се стремят сами да разберат. Лично аз съм обяснявал и все още обяснявам на Ема и Кристиян, че без да опитат нещо (понякога болезнено) няма как да се научат. Няма как да карат уверено колело, ако не са падали от него. Няма как да карат ски, без да са паднали стотина пъти. Няма как да се научат да плуват, без да са готови да глътнат вода. Няма как да се научат да се катерят, без да се ожулят. Наскоро видях следната мисъл, която подкрепям напълно.

Добрата преценка идва с опита. А опита от своя страна идва от лоша преценка…!

Точно детството е периода през който, човек започва да изгражда умението да преценя риска. Ако обаче родителя пази детето прекалено много, то той му отнема възможността да подобрява преценка си. Родителя прави преценка на всичко вместо детето!

А детството е времето, когато всички ние, а и нашите деца, пробват нови неща, експериментират, тестват границите си. Така те естествено се учат да преценят компонентите на риска.  В играта си децата постепенно преминават към все по-сложни и изискващи преценка ситуации. Падайки няколко пъти докато тичат по мокър под ги учи да бъдат по-внимателни и да намалят скоростта. Чрез трупане на опит (понякога горчив и болезнен) децата опознават разликите от това да паднат на трева, във вода или на асфалт. Колкото повече опитват и пробват, толкова повече учат за риска, за неговата вероятност и за тежестта от последиците.

Оказва се, че и еволюцията подкрепя децата в тяхното учене чрез експерименти. Тяхното тяло е направено да учат от собствен опит. Тялото на новороденото има малко над 300 кости, докато на един възрастен те са 206. При бебетата по-малко от 50% от костите са твърди, останалите са хрущяли и които му позволяват да расте и да се развива, а с времето броят им съществено намалява. Това прави малките деца по-гъвкави и по-малко “чупливи” от възрастните. 

Също така и състава на костите на бебета се различава от този на възрастните. Вероятността от счупване на кост при възрастен е по-висока, понеже костите са по-твърди и по-малко мобилни. Ако вземем в предвид и факта, че децата се възстановяват по-бързо от травми, може да видим, защо детството е точното време за придобиване на умение за преценка на риска.

Децата са по-ниски и по-“близо” до земята, те са по-леки, тяхната костна структура е по-мобилна. С всяка грешна стъпка те обогатяват “библиотеката” си от ситуации за преценка на риска. Учат също и за последиците и вероятностите, които могат да възникнат.

Затова нашата роля като родители, които искат да отгледат отговорни, мислещи, преценящи личности е не да ги предпазваме от всички рискове, а да ги съпровождаме в процеса им на учене и преценка на ситуациите. Да разясняване, какво ще стане ако…, да им помагаме да вземат преценени решения и да правят осмислени действия. Оценката на риска не може да се предаде на учебната дъската, нито може да се обясни на теория. Основното при нея е наличието на време и пространство, които за съжаление днешните деца като че ли нямат толкова.

Стратегии за управление на риска

Освен умението да се прецени риска в дадена ситуация, децата трябва да могат да вземат решения какво да предприемат според риска. В зависимост от степента на риск, но и от склонността на едно дете (и възрастен) да поемат рискове могат да се разграничат няколко базови стратегии. На тях ще се спра съвсем накратко с няколко примера.

Отхвърляне на риска

Тази стратегия означава, че детето (или родителят) се отказва от предприемане на желаното действие, понеже риска е неприемливо висок. Отхвърляне на риска е подходяща стратегия, когато има висока или средна вероятност да се случи сериозен инцидент. Например преминаване по-паднало (хлъзгаво) дърво през буйна река. Вероятността от подхлъзване е висока, а последиците могат да бъдат фатални. Разумно е да се върви по-дълго, но да се премине реката по по-сигурен брод.

Намаляне на риска

Намаляне или редуциране на риска е възможна стратегия, когато детето не иска да се откаже от намисленото действие, но в същото време иска да ограничи последствията или го е страх от тях. Пример за такава стратегия, вече споменах по-горе. Когато правим преход и сме на стръмно изкачване или слизане, ние винаги променяме начина на движение. Разпределяме се възрастен до дете и вървим по-бавни и внимателно. Това което правим реално е намаляне на вероятността от инцидент, с което ограничаваме цялостно риска.

Трансфер на риска

Типичен пример за тази стратегия е “направи го ти първо”. За да получи увереност едно дете в дадена ситуация, понякога то иска да види друг, който да е в нея. Да остави друг да поеме риска и когато види, че всичко е наред да изпълни каквото желае. Не веднъж съм бил тестер на здравината на лед на някоя река или замръзнало езеро. Предпочитам да трансферирам риска към себе си, преди децата да са стъпили на леда. Това дава възможност на някои по-боязливи деца да придобият повече увереност в себе си. Следващият път може те да дадат подобен пример на другарчето (нямам предвид тестване на лед ;-))

Приемане на риска

Приемане на риска е друга възможна стратегия. След оценка на вероятността и последствията детете все пак решава да поеме риска и да направи това, което си е наумило. Обикновено тази стратегия се прилага, когато рискът е нисък до най-много среден. Добър пример е прескачане на малка рекичка през лятото. Дали ще успее да я прескочи или цопне зависи както от личните способност, така и от предишен опит, но също и от ширината на реката. В най-лошият случай, детето просто ще се намокри. Ако този сценарий е приемлив, моце да се пристъпи към същинския опит.

В заключение

Темата за риска ми е много на сърце и тя е тясно свързана с възпитанието на децата. За това какъв тип родители искаме да сме (или пък сме, без да го искаме). Дали да контролираме и решаваме всяка една стъпка вместо децата си или сме склонни да даваме повече свобода заедно с уменията и отговорностите необходими тя да се ползва. Тези умения по-късно ще бъдат безценни в живота на вече порасналото дете. Тогава няма да става въпрос за прескачане на рекички или катерене по дърво. Решенията и рисковете ще бъдат далеч по-комплексни, но в крайна сметка умението да се преценя риска в основата си остава същото. И поощрявайки детето да поема и преценя рискове, да избира стратегия за риска не само му помагате да не изпада в неприятна ситуация за даден момент, но го подготвяте да се справя с многото непредвидими ситуации в бъдеще, които неминуемо ще дойдат.

В случай, че темата буди интерес, ще се радвам на вашите коментари и лични впечатления. Може да споделите конкретни ситуации и как вие или детето сте реагирали спрямо риска. Също така, това ще ми даде мотив да споделя повече и за други ключови умения и способности, които може да развиваме у децата сред природата.