Минаха вече над дава месеца откакто направихме тази разходка с децата. Все не намирах време да седна и да я донапиша. За сметка на това си изтрих почти всички снимки от нея. Но за прекрасния спомен от този хубав есенен ден и приключенията на Лакатнишките скали снимки не ми трябват. Те са в главата ми. А на вас ще споделя само тези, които успях да запазя.
Не си спомням, кога за последно ходихме на пешеходно преходче с децата. Определено бе отдавна. Може би през пролетта. От тогава до сега основно карахме колелета по планински пътеки. А напоследък, след раждането на Александър преди около 2 месеца, дори и това бе сложно. Тази седмица Ема и Кристиян са във ваканция и аз си взех няколко дена почивка. Чудех се на къде да поемем и реших да „отскочим“ до Лакатнишките скали. Просто есенна лежерна разходка, без големи планове.
Към 11:30 паркирахме пред карстов извор „Житолюб“ и ресторант „Пещерата“. Изворът се намира в подножието на Лакатнишките скали, под пещера Темната дупка (от където идва и водата) и е един от най-големите карстови извори в страната. От там поехме по пътеката към първата на цел – пещера Темна дупка. Последният път направихме кратка отбивка там, но сега искахме да я поразгледаме по-обстойно. Само десетина минути след като тръгнахме пътечката ни отведе до кръстопът – на ляво за скалите и заслон Орлово гнездо и надясно за пещерата (има табелка). Точно тук е и първата панорамна площадка с беседка. До Темната дупка остават стотина метра.
Пещера Темната дупка
Тя е лесно достъпна, с множество ръкави и галерии. Влизането там става на собствена отговорност. Без значение дали сте с или без деца – внимавайте. Пещера Темната дупка е сред най-дългите пещери у нас. Макар и най-дългия ръкав да достига до около 900м. дължина, общата дължина на всички ръкави и галерии е около 8км. Пещерата има галерии на четири нива. Тя е бедна на образувания, но въпреки това си е приключение не само за децата, но и за мен.
Ние нямахме нито уменията, нито екипировката, нито желанието да я проучваме задълбочено. Искахме да се пошляем докъдето ни стигат силите и смелостта :-). Отделихме около 40-50 мин, като навлязохме на около 150-200м. навътре. Бяхме се оборудвали само с челници. Лично за мен, най-притеснителната част бе множеството разклонения и надписи, които са навсякъде. Имаше и стрелки, които по мое непрофесионално мнение сочеха към изхода.
И децата и аз напредвахме бавно и предпазливо напред, опитвайки се да запомним от къде сме минали (на моменти се сещах за Хензел и Гретел). След около 20 мин. изведнъж от единия ръкав дочухме гласове. Не бяха далеч. Децата се уплашиха и спряха, аз се заслушах и чух чужда реч. Не можех да разбера в началото каква е – даже ми се стори първоначално арабски, което силно ме смути… Заслушах се отново и разпознах английски. Продължихме напред и какво да видя – истински, добре оборудван пещерняк с едно дете, връстник на Ема. И това ако не бе изненада. Заприказвахме се – човека бе биолог от Австралия, женен за българка. Снимал бе вече цял месец разни животинки в наводнени пукнатини. Бе спуснал камери на около 30 м. дълбочина.
Поприказвахме, разменихме контакти и ги оставихме. Имаха намерение да прекарат още 3-4 часа в Темната дупка. Такава среща се помни дълго. Тръгнахме обратно с децата, като внимавахме да нацелим верния път. Скоро излязохме пак на дневна светлина. От тъмнина и мрак излязохме сред цветна и красива есенна премяна на Лакатнишките скали и околните била.
Лакатнишки скали
Върнахме се до разклона и продължихме нагоре към заслон Орлово гнездо. По пътеката се озъртахме ту към скалите, ту към отсрещните къщи, полегнали в склоновете на Стара планина, ту към красивото дефиле на река Искър. На къщичката под заслона направихме кратка почивка за обяд. Бе вече 13 ч., а ние бяхме едва в началото. Преди 6 години направихме тук страхотни снимки с приятели и сега повторихме сцената Забавно е да се гледа „преди и сега“.
Лакатнишки скали и алпийската колиба 6г. по-късно Алпийският заслон Крис и спаначената палачинка
От тук започна забавната част. Знаех пътечка, която се изкачваше над алпийския заслон точно покрай ръба на скалата. Децата се забавляваха на такива щуротии, а аз бях отговорен за осигуряване на достатъчно дистанция от ръба. Останахме малко време и над „къщичката в скалите“, умувайки, как може да слезем някога до нея. Скоро поехме отново нагоре – искахме да стигнем паметника на Септемврийците от 1923, преди да се върнем обратно до изходната ни точка. На една полянка по-нагоре пътеката се разклоняваше. И двете в крайна сметка водят до паметника, но лявата води директно до него през гората, докато дясната подсича скалния венец и се вие покрай скалите, докато не подмине паметника и в последствие се изкачва до него. Ние (без да искаме) избрахме втория вариант, който според мен е и най-готиния, ако си търсите приключения.
Над алпийски заслон Орлово гнездо Река Искър и гара Лакатник Гледки на север… и гледки на юг 180 градуса панорама от паметника Изглед на юг по Искърското дефиле
Пътеката подсичаща скалите не мога да определя като опасна, но все пак трябва да се внимава, особено с деца. Докато от ляво се издигат вертикално скали, отдясно почти толкова вертикално се слиза… Пътечката е доста живописна. На едно място се преминава през скална арка, която според мен не е естествена. Въпреки това е впечатляваща. През цялото време се наслаждаваме на гледки към скалите и Искърското дефиле. Стига ме табелка сочеща към Ръжишката пещера. Решихме да се отбием и до нея с Ема и Кристиян.
Ръжишката пещера
Отклонението от пътеката до пещерата е не повече от стотина метра, но изкачването до нея е стръмно и на места хлъзгаво. Входът на Ръжишката пещера е голям и широк. Тя е едноетажна с дължина над 300м. Ние стигнахме почти до дъното и. Интересни бяха множеството пещерни образувания като сталактити, макар и повечето от тях да бяха изпочупени. Също така попаднахме на голям брой спящи с главата надолу прилепи. Гледахме да им пречим, минавайки (почти) безшумно под тях. Определено Ръжишката пещера си заслужава да се посети, но нека всички заедно запазим това, които природата и случайността са създали в продължение на милиони години.
Септемврийци 1923
След като разгледахме пещерата побързахме до паметника на Септемрийците от 1923г., който се намираше някъде над главите ни. Продължихме по тясната пътечка, докато тя не направи остър завой надясно за да обърнем посоката. След кратко изкачване бяхме ба паметника. Разказах на Ема как преди 7 години с нея и Лия бяхме тук на същото място и тя бе толкова малка, че все още я храних с храна от бебешката кухня. Най-интересното бе, че на крехката си тогава възраст т 1 година и 8 месец се бе добрала до тук напълно на собствен ход.
Починахме, похапнахме, погледахме с децата преди да тръгнем надолу. Избрахме пътеката, водеща през гората към полянката с разклонението. Слизането направихме тичайки и играейки на папагал. Всеки от нас правеше някой маймунджулук, другите двама трябваше да го повторят. Голям смях падна. Слязохме за отрицателно време до колата. Преди да тръгнем се наградихме с тортичка и сок от заведението.
