Този водопад не ми даваше мира вече четири години. Бяхме тръгнали към него да го видим заледен, но с Кристиян на 10 месеца, без храна и в зимни условия, това не ни се отдаде. Нова възможност се откри, след като отпразнувахме 90 годишния юбилей на дядо Стойне. Бе средата на март, а навън бе истинска пролет. Ние четиримата, заедно с Еми и Боби се отправихме към изходната позиция – рибарник Тунела, намиращ се веднага след тунела след като се подмине Бачковския манастир.

Тунелът, идващ от Бачково. Паркира се веднага след него на рибарника

Бях дал на Ема и Кристиян избор да останем в Пловдив и да играят в парка с други деца или да дойдем до водопада. Без секунда замисляне и двамата избраха Сливодолското падало. Бях радостен от избора им.

Имаше изненадващо много паркирали коли. И те не бяха за рибарника (той не работеше), а за пътеката към водопада. Успях да паркирам и без да се бавим тръгнахме по тясната пътечка, започваща от края на тунела. През цялото време пътеката е маркирана и има множество табелки, така, че изгубването там е мисия невъзможна 😊. Този път се бяхме подготвили по-добре и си носехме обяд и вода с нас. Имахме и достатъчно време и най-вече отлично настроение.

Разходката до Сливодолското падало е малко над 6 км в двете посоки и ни отне общо 3 часа с почивките, снимките и дори изкачване до горната част на водопада. Денивелацията е почти 300м, но това не се оказа пречка нито за нас, нито за децата, нито за баба Еми. Три часа сред прекрасна букова гора в резерват Червената стена, преминавайки покрай няколко интересни малки водопади и водни каскади.

Пътеката през цялото време е тясна, така че нямаше как децата да се отклонят от нея, докато тичаха и играеха напред. Трябва обаче на места да се внимава, понеже пътеката се движи на ръба на почти отвесни и дълбоки дерета на река Сливов дол. На две места имаше прокарани железни въжета за осигуряване, които според мен са необходими само, когато е заледено. На няколко места преминахме дървени мостчета, които бяха в добро състояние.

Като цяло пътеката може да се раздели мисловно на три части.

До улица Гранична

Пътеката започна с изкачване до едно водохващане, където кристално-чистите води изчезваха в една тръба. От там нагоре децата вървяха по корените на, може би, вековни дървета, които пресичаха пътеката. На около 15-20 м под нас се виждаше красивото корито на река Сливов дол, а след малко и каскада от 4-5 малки пада. До тях може да се стигне само, ако по-рано човек се отбие от пътеката към реката и върви нагоре срещу течението и. Ние продължихме нагоре към къщичката, която се виждаше пред нас. Беше забавно да прочетем табелка с името на „улицата“ – улица Гранична 😊.

До Бараката с маси и пейки

От тук разходката стана малко по-плавна. Вървяхме и се радвахме на всяка крачка. Децата си играеха и нямаше нужда да ги подканяме. По-скоро ги карахме да ни изчакват. Пресякохме реката и отново започнахме да се изкачваме, този път от лявата страна на Сливов дол. Изкатерихме се на една дървена стълба и преминахме осигурени с въже десетина метра. Ема и Кристиян държаха да не им помагаме, така че стояхме зад тях за всеки случай. След като пресякохме отново реката стигнахме до бунгалото с пейките, което сложи край на предишната ни разходка тук. Сега само поседнахме да починем и похапнем. Слънцето препичаше през красивата гора и правеше разходката още по-приятна.

До Сливодолското падало

Продължавайки нагоре дерето започна да се стеснява. Вървяхме от дясната страна, като реката вече течеше на места на около трийсетина метра под нас. Зърнахме един водопад скоро отпред, но се оказа, че това е само увертюрата към Сливодолското падало. Беше около 10-12м висок, докато ние търсехме 50 метров водопад – най-високия в Родопите. Последните метри до него бяха най-стръмните. Децата обаче, като че ли нямаха търпение да го стигнем и драпаха нагоре. Отново стоманено въже даваше сигурност по пътеката. Скоро вече чувахме и виждахме между дърветата нашата цел. След 2-3 мин бяхме вече на тясната площадка пред Сливодолското падало.

Заслужаваше си! 50 метра пад на водата по красиви скали. Без професионална техника, обаче, снимането на целия водопад се оказа трудно. Ето какво излезе от моите опити.

Еми, Соня и Боби се бяха поуморили, но аз и децата се решихме, че ще се качим до горната част на водопада. Следваше отново стръмно качване, но затова пък бяхме възнаградени с прекрасна гледка от горе. На полянка над него имаше 2-3 семейства, които си почиваха и правеха пикник. Добра идея за следващият път, когато дойдем…

Шеметна гледка към пропастта от ръба на Слибодолското падало

Еми, Соня и Боби се бяха поуморили, но аз и децата се решихме, че ще се качим до горната част на водопада. Следваше отново стръмно качване, но отново бяхме възнаградени с прекрасна гледка от горе. На полянка над него имаше 2-3 семейства, които си почиваха и правеха пикник. Добра идея за следващият път, когато дойдем…

В заключение

Определено, Сливодолското падало е водопад, който трябва да се посети от всеки ценител на водопадите и приятел на разходките сред природата. При това не само заради самия водопад, а заради цялото преходче до него, заради заобикалящата среда и спокойствието, което лъха от вековната гора на резерват Червената скала. Вече имам план за следващото ни идване, който макар и логистично труден, смятам да изпробвам. А той е: Придвижване с кола до хижа Марциганица и слизане надолу през Сливодолското падало към пътя за Бачково. Знам, че там ни очакват прекрасни гледки и чудесна, непокътната природа.    

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си