С нетърпение чакахме срещата на групата Малки планинари. Организацията почна още през месец януари, когато Оги обяви идеята. Пет месеца по-късно около 20ина семейства с деца се насочиха към централната част на Средна гора – към хижа Бунтовна. В събота по обяд и ние се добрахме до нея, като на хижата съжалявах, че последните 11 км от село … не ги минах с колелото (което оставих в къщи). Постепенно се събирахме и настанявахме. Оги вече се бе погрижил за вкусен прием с леща и боб чорба. Хижа Бунтовна е изградена на прекрасно място с изглед на юг. Добре поддържана е, а хижарите са наистина любезни. Стаите са чисти, а столовата  снабдена с добре обзаведена туристическа кухня.

Идеята бе около 15ч да се отправим с бодра крачка към връх Вълк. Преди това обаче, Оги раздаде на децата скаут кърпи и значки. Времето кроеше своите планове, без да се съобразява с нас. Точно на тръгване прокапа и внесе объркване в плановете. Резервен варинт беше Оги да ни покаже как се прави заслон за оцеляване в гората, след като премине пролетния дъжд. А той се канеше, заплашваше, но не заваля. Около 15:30 позагубихме търпение с Младенка, моя колежка, и двете семейства се отправихме на разходка. Без много да планираме хванахме пътеката за връх Вълк – пък докъдето стигнем. Само след 200-300м се добрахме до старата хижа Бунтовна, на която изглежда навремето е имало нещо като лагер. Все още си личаха оградите и игрищата до нея.

Продължихме напред и навлязохме в прекрасна широколистна гора, ухаеща на свежест. Децата вървяха около нас, а ние си бъбрехме. Отново излязохме на открито и следвахме пътя пред нас. За по-интересно решихме вместо по царския път, да качим безиммения връх в ляво по стръмната му част, с надеждата да видим хубава 360 градусова гледка.

След кратко, но изморително изкачване, услията ни се възнаградиха с прекрасна панорама от върха на всички страни. Връх Вълк бе в съседство само на 400-500м. от нас. На север се издигаше Стара планина, а на юг в далечината се виждаха дори и Родопите. Беше прекрасно. Останахме там да се полюбуваме на гледката и да се подсилим с плодове.

Тъмни облаци от северозапад обаче стремглаво се насочваха към нас. За няма и 5 мин. те се приближили така, че вече можехме да ги усетим. За секунди събрахме нещата, грабнахме децата и затичахме обратно надолу. Надявахме се да стигнем гората преди да ни завали. Но преди нея една среща със свободно пасящи коне ни забави. Опитах да се доближа до тях и да ги погаля. Те също бяха любопитни и запристъпваха гордо към нас.

Соня не бе очарована, но срещата с тези животни е винаги е специална. Подадох им скъсана трева, те я поеха. Ние тръгнахме отново към гората, където видяхме останалите от групата да правят заслон. Оги обясняваше принципите за изграждане на заслон, а деца (и възрастни) слушаха с интерес.

Там някъде усетихме първите капки. Бях спокоен – в гората нямаша как да ни навали, а пък имахме и дрехи против дъжд. Всички тръгнаха с бързи крачки към хижата. Ние с Крисо останахме най-отзад. Дъждът така се усили, че стана направо пороен. Съвсем скоро листата на дърветата натежаха и пороят се усещаше и в гората. Реки се образуваха навсякъде около нас, а краката ни бяха напълно мокри.

Вече нямаше как да се намокрим повече и без да бързаме си довършихме разходката с Криси. Даже не ни се пребираше в хижата, защото човек рядко попада под такъв порой. Смяхме се и тичахме по образувалите се по пътеката реки.

В хижата се преоблякохме (доколкото имахме резервни дрехи) и се слязохме долу, където вече се бе разгоряла скарата. Беше се появила прекрасна дъга, а след дъжда небето се изчисти и настана време за снимки. Вечерта бе весела и приятна, а гледките по тъмно стигаха чак до Пловдив и Пазарджик.

Получи се приятна почивка, за която трябва да благодарим на Оги, който не само организира срещата, но сподели с децата (и родителите) своя безценен опит на планински спасител.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си