Едно клипче във ФБ ми разбуди фантазиите за едно приключение с Ема и Кристиян. Видях една група да спускат от Черни връх до Железница и ми се дощя и ние да го направим. Качвал съм се от селото до върха няколко пъти през зимата и знам, че има хубав наклон за спускане. Децата не чакаха да ги питам втори път – надъхах ги с гореспоменатото видео и заедно скроихме плана: с автобус от Драгалевци до хотел Морени, от там слагаме коланите и качваме Черни връх, почиваме, хапваме и се спускаме към Железница, от където се прибираме отново с градския транспорт.
Витоша ни посрещна в идеални условия – тихо време, много сняг и ясно небе. Бавно, бавно поехме нагоре. Докато се изчаквахме – снимах и се наслаждавах на момента. Имаше доста хора, но какво друго да е в такова време. Учудваха се на ентусиазма ни и наистина трябва да призная, че Ема и особено Кристиян имат доста от него. Въпреки тежките обувки, адаптери и автомати той си бута напред и нагоре с негово темпо. „Изправихме завоя“ преди второ плати и от там поехме напряко покрай връх Лъвчето към Черни връх. Вървяхме като мравки десетки хора по една пъртина.
С наближаване на върха, той бе обхванат в мъгла или облак, който слизаше към нас. С доста уговорки накарах Кристиян да свали ските последните няколко стотин метра, понеже виждах, че е уморен. Трудно се съгласи, но склони. Последните метри вървяхме вече сред неясни контури с силно ограничена видимост. Камбаната на върха и сградата изникнаха пред нас изневиделица.
Влязохме в чайната да починем и хапнем с надеждата мъглата да се вдигне, за да може да слезем по план към Железница. Останахме около час, а навън ставаше все по-непрогледно. Обясних на децата, че слизането към нашата цел е невъзможно в тази мъгла. Дори към Алеко има риск да се изгубим, ако се отклоним от маркировката. Видимостта бе не повече от 10-15м. Виждаше се най-много следващия стълб.
Сложихме ските и съвсем предпазливо заспускахме надолу, като на всеки 2-3 кола спирахме и се събирахме. Използвах основно звукова сигнализация (крещене), за да се ориентират децата. Карането бе по-скоро тътрене. Едва преди Алеко започна да се разсейва мъглата. Там засилихме към Лалето и набързо се озовахме при долната станция. Пътеката към Симеоново ни бе позната от минали години.
Заслизахме, но за съжаление снегът бе доста мек и ни караше на много места да бутаме. Във последната третина положението стана трагично – камъни и реки от топящ се сняг, съчетани с лед на сенчести места. Където се налагаше сваляхме ските. Поуморихме се, но трябваше да слезем до Симеоново, където ни чакаше Соня с Алекс и Брадли.
Макар и да не стигнахме до първоначално планираната точка, все пак изкарахме един доста динамичен и разнообразен ден с децата на Витоша. Спускането до Железница няма да избяга и просто ще почакаме по-добри условия идната година.
