В ФБ прочетох за събитието още преди месец и реших да участваме. Отдавна исках да направя с децата нощен преход на челници. Отделно от това, разходката в зимна планина има някаква магия, която е трудно да опиша. И накрая, но не на последно място исках да подкрепим каузата на събитието за търсене на решения и конкретни действия за изграждане на здравословно и устойчиво бъдеще за всички. 

Подготовката започна няколко дни по-рано. Трябваха ми поне два допълнителни челника, въже (за дърпане на Кристиян) и шейна. На уречения ден имахме пълен инвентар. Реших да купя на децата нови, сравнително хубави челници, поради факта, че тази година планираме да спим на палатка. Соня беше на работа, но беше обещала да се върне навреме, за да тръгнем заедно към Алеко. Децата от обяд играеха на планинари на палатка с челници и правеха какви ли не съоражения в къщи :-).

Вечеряхме по-рано и малко преди 19:00 тръгнахме към Алеко. Соня смогна да си дойде в последния момент. Беше се притеснила малко, как ще ходим с децата по-тъмното. Пристигнали горе се видя, че далеч не сме единствените „побъркани“ с деца (така поне бабите ни определяха). Регистрирахме се и се върнахме до пътеката под Голи връх. От там щяхме да спестим малко метри на децата. Аз и Ема служихме пантите, Соня метна ските на раницата, а Кристи го вързах на едно въже зад мен да го дърпам. Първо на ски, но скоро си седна в шейната.

Беше на 6-7 м. зад мене и трудно го чувах като ми викаше нещо. Затова Соня остана да въври с него. Ема тръгна с ударно темпо отначало, но бързо разбра, че ще се узори така. Опитваше се да си намери нейното темпо, но липсата на опит си каза думата – или бързаше много или пък чакаше.

Иначе времето беше много приятно с ясно небе и тихо (поне до билото). Вървяхме бодро и се оглеждахме за светлини на други съмишленици около нас. (за жалост снимки в това време и такава ситуация нямаше как да направя. Публикувам няколко направени от организаторите на събитието WWF.

Някак си стигнахме до завоя под антената на билото. Там решихме да минем напряко по стръмното. Ема свали ските, даде ми ги и хукна нагоре. Криси трябваше да слезе от шейната, поради големия наклон. Хвана мама за ръка и тръгнаха. Тук обаче биологичния му часовник и студа (понеже се возеше на шейна) си казаха думата. Настроението му се развали и почна да мрънка, а скоро направо и да плаче. Някак си успяхме да стигнем до горната пътека край антената. А там студеният вятър си брулеше сериозно. Решихме да се прибираме обратно. Качването до Черни връх не е самоцел, а трябва да е удоволствие за всички ни. Махнахме коланите от пантите, нагласихме ските и семейната четворка се спусна по зелената писта обратно към колата. Тук успях да направя едно малко видео, макар и с лошо качество.

В крайна сметка изкарахме почти 2 часа горе и дадохме своя принос и пример за Часа на земята. Трябва да я пазим, защитаваме и обичаме. Че в днешно време тя много лесно става разменна монета на краткотрайни и печалбарски интереси. А печалба може и трябва да се прави, но с устойчиви, дългосрочни модели. Такива не е нужно да измисляме – просто да се огледаме как хората в Австрия, Швейцария и скандиваските старни го правят.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here