Няма да ми омръзне да водя децата из разни горски и планински места. Не знам защо, но тази активност заедно с тях ме зарежда с положителна енергия и виждам, че и на тях действа добре. След като последните два дена бяхме на юг от София, където посетихме Кокалянския манстир и Лозенския манастир, реших днес да се отправим на север в посока Нови Искър и село Кътина. Щяхме да търсим Кътинските пирамиди и ако има време да се отбием до Курилския манастир Св. Иван Рилски край Нови Искър.
Днес Соня беше на работа, но към нас се присъедини Лия, братовчедката на Ема и Кристиян, която беше на 5г. Така тръгнах с 3 деца на възраст между 3.5 и 6г. И ако някой пита – не съм мазохист. По скоро авантюрист 🙂
До село Кътина са около 40 мин с кола. Питахме местните хора къде е изходната точка за природната забележителност и те любезно ни упътиха. Стигнахме до едно езеро, където тъкмо паркираше друго семейство с две деца. Те също имаха намерение да се разходят до пясъчните пирамиди. Слязохме и ние, а децата с впуснаха да разучават, колко е дебел ледът на езерото…
За късмет, ледът ги издържа. С настойчиви молби ги привиках на брега и тръгнахме по един полски път от дясно на езерото. Заизкачвахме се покрай една горова гора и си бъбрехме. Пътят беше доста кален в началото и се старехме да не заприличаме на диви прасете. Другото семейство се отказа заради калта, така че останахме само ние четиримата. По предварителни проучвания трябваше да има табелка с пътечка в ляво от нас, която да ни отведе до Кътинските пирамиди. След като походихме доста, реших да се консултирам с картата на телефона си и установих, че няма как да стигнем до целта ни. Трябваше да се върнем. Природната забележителнист се намираше на около 300м по права линия през гората. Отново реших да опитаме да отидем там без пътека. Тръгнахме през гъсталаци и храсти, които бяха доста досадно, особено за децата. Те едвам се провираха през избуялата флора.
Попаднахме на нещо като запустяла пътечка и предложих да я следваме. За мотивация на децата извадихме солетите, които понякога действат като успокоително хапче. Крисо излезе пръв да води групата и след малко се озовахме на една височина над езерото. Кътинските пирамиди бяха под краката ни. А слънцето печеше идеално в наша посока.
Децата предложиха да починем и хапнем. Речено-сторено. Извадихме запасите и седнахме на едно от много нападали дървета. Докато те хапваха, аз проучих какви възможности имаме да видим нещо от прословутите Кътински пирамиди.
Бях доста разочарован, освен че бяха малки, но и бяха отвсякъде преградени с избуяли драки и храсти. Слезнах по едно стръмно дере и се озовах точно срещу тях. Направих им снимка и се качих обратно при децата. С тях слязохме внимателно през дерето и отново през драки и храсти стигнахме до полския път. Да си призная, не си заслужава идването до тук само заради този остатък от природна забележителност. Не съм го казвал досега, но според мен, вече сме ги загубили. Може би в миналото са били по-внушителни и интерсни. Децата дори не можаха да ги разграничат ясно, та за тях остана само разходката сред шубраците и пързалянето по замръзналото езеро. В този си вид трудно могат да съперничат до своите известни събратя – Стобските пирамиди или Мелнишките пирамиди.
В близост до колата видях още няколко образования, които приличаха на пясъчни пирамиди. От там се откриваше хубава гледка към полето и язовира отсреща.
Въпреки разочарованието от пирамидите, останах много доволен от разходката с децата. На връщане се отбихме до Курилския манастир „Св. Иван Рилски“ край Нови Искър. Оказа се, макар и слабо известен, доста стар и с богата история. Разгледахме го, пихме вода от аязмото и се отпрашихме към първия магазин в Нови Искър, където малчуганите получиха по един сладолед за награда за прекрасния предиобед.