Не можех повече да стоя в затворено помечение. Имах нужда от свеж въздух. Някъде, сред гора, в студ и без много хора наоколо. Разпитах в къщи, кой ще ме придружи и Ема откликна на предложението ми, без да пита „къде ще ходим?“. Крисо остана при мама да я пази и лекува от гадната, но вече отшумяваща гнойна ангина. Облякохме се с Ема подобаващо за условията и поехме с колата към с Кокаляне и по точно до спираката на Дяволския мост след селото. До там може да се стигне и с автобусна линия № 3 на градския транспорт. Преди година се опитахме да посетим Кокалянския манастир „Св. Архангел Михаил“, след като разходката до Урвичкия манастир ни се стори кратка. Тогава не се получи.

Паркирахме и тръгнахме по пътечката нагоре към манастира. А тя ми беше позната от пролетния ми даунхил с Цецо, идвайки от село Плана. Вървяхме бодро и си приказвахме за какво ли не. Обичам тези мигове когато, необезпокояван от нищо, мога да си приказвам с децата, да ги слушам как разсъждават. Бяхме сами. Явно зимния ден и непопулярната дестинация щяха да ни осигурят спокойствие. След първото изкачване стигнахме остър завой на ляво, където е единственото разклонение по маршрута – направо по дерето се стига до село Железница, а наляво – до манастира.

По пътеката имаше около 2-3 см. сняг и с Ема се заиграхме да изследваме следите. Повечето водеха нагоре към манастира, и само едични стъпки слизаха. Гадаехме колко човека са вървели пред нас и колко са стари следите. От време на време Ема ме изненадваше с някоя снежна топка в гърба, но и аз не и се давах…

Така съвсем неусетно стигнахме до Кокалянския манастир „Свети Архангел Михаил“. Първи ни посрещна кучето с лай, а след него се появи и стопанина на му. Разгледахме на бързо църквата и манастира, запалихме по свещичка и тръгнахме. Нямаше други хора, а изглежда че рядко някой се качва по това време на годината тук. Следите, както разбрахме, бяха от гости на игумена на манастира.

На поляната извън манастира бях решил да изненадам Ема с импровизиран обяд. Предвидливо бях взел в раницата газов примус и нудели. Сварихме ги и им се насладихме, сякаш бяхме в ресторант с две мишлен звезди :-). Макар и пълни с разни химикали, едни горещи нудели в студеното време дават живителна сила. След краткия, но атрактивен и вкусен обяд, заслизахме обратно към колата. Тичахме надолу, хванати за ръка и се смеехме, макар и да не помня защо.

Разходката до манастира, заедно с обяда, ни отне малко повече от час и половина. Кратко на пръв поглед, но пълноценно и неповторимо време. Не толкова мястото, а начина, по който си прекарахме с Ема.

След като се прибрахме и разказахме за разходката, Крисо и мама съжалиха, че са я пропуснали.

Ето и кратко видео от разходката.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here