С деца на връх Вихрен бе идея, която от дълго време зрее в главата ми. Още през зимата, карайки ски на Банско, гледахме с Ема Вихрен и говорихме, как ще го качим заедно.

Първата седмица от летния ни престоя край Разлог бе към края си. Настроението лежерно и в петък вечер се събрахме няколко семейства да хапмнем, пийнем и побъбрим. Децата тичаха на поляната около нас. Към 21ч. се присъединиха Венци и Бени, идващи за почивните дни при нас. Първият им въпрос “къде ще ходим утре?” ме хвана неподготвен. Нямах планове и намерения да юркам групата. Отговорът дойде от питащия “да се качим на връх Вихрен”. Веднага добавих “ще вземем и децата, Ема отдавна иска да пробва възможностите си на Вихрен”. След няма и пет минути планът бе готов – сутринта рано тръгваме аз, Стоян, Бени и Венци с три деца (Ема, Лия и Яна) към хижа Вихрен, а от там и към едноимениия връх. Децата се развълнуваха и с готовност си легнаха по-рано за утрешното ранно ставане.

Към 7 сутринта сме на хижата и без много мотане поемаме нагоре по традиционния маршрут към Кабата, а от там и към върха. Времето е чудесно и ясно. Не бързаме, аз често вадя телефона да снимам я групата, я околните пейзажи. Бил съм тук десетки пъти и не мисля, че ще ми омръзне да идвам и гледам величествените алпийски върхове и скалисти сипеи наоколо.

Темпото е добро, мотивацията през първия час – също. На първата тераска спираме да починем, похапнем и да се намажем със слънцезащитен крем. Доста са хората, поели по маршрута. Все пак е най-високият в Пирин и заслужено посещаван от наши и чужди туристи.

Нагоре вече мотивацията на децата спада. Според мен монотонното качване не им влияе добре и все по-често питат “колко остава?”. Със Стоян заявихме, че горе на Вихрен се продава истински италиански сладолед…, но само до 11ч. Следва суматоха, чудене и кискане. Ема и Лия се чудеха да ни вярват ли или не. Искаше им се да е вярно. Все пак засилиха темпото и разредиха мрънкането. Под скалите над нас се виждаха няколко стада диви кози. Скачаха и пасяха безгрижно.

Преди Кабата трябваше да стиснем зъби отново и да я качим. Там останахме да починем преди последния щурм към върха. Насладихме се на гледка към Влахинските езера и билото към Муратов връх, Гредаро и Дончови караули. Светлия стръмен ръб на Синаница загатваше в далечината за себе се. В обратна посока величествено се издигаше южната част на вр. Вихрен.

Починахме, подсилихме се със сладки неща и отново поехме. До тук ни отне около 2.5 часа с почивките. Децата закрачиха вяло с нас, подтискайки се от стръмното качване към върха, което бе пред очите ни. И както често се случва, когато човек силно желае нещо, получихме (мотивационен) дар от … Перун (може би) – кръстника на планината. Група туристи минаха покрай нас, като от раницата на единия се чуваше приятна музика. Ема и Лия се залепиха веднага зад него, за да слушат. От тук до върха не обелиха нито дума (в смисъл на мрънкане и оплакване, не че са спрели да говорят и да се смеят), следвайки го неотлъчно на метър отзад.

Даже на места го изчакваха да си поеме дъх и презареди. Яна също преодоляваше силен спад в смисъла да е на върха, но Венци успя да и помогне да го преодолее. Някак неусетно се качихме на върха, където цялата група се поздравихме и останахме да се насладим на момента.

Беше след 11:30, 3.5 ч. след като тръгнахме от хижата. Завидно темпо за деца между 7-11г. Жалко само, че закъсняхме за италианския сладолед, който явно бе свършил… Казахме на децата, че е било заигравка, за да вървят и се реванширахме по-късно с голяма порция сладолед.

Макар и да имаше много хора, връх Вихрен приюти всички ни и ни се разкри от най-хубавата си страна.

Следваше кратка дискусия, от къде да се върнем. Предложих на групата да направим кръг през северозападната страна на Вихрен, Казаните и хижа Бъндерица. Аргументирах се, че маршрута е “по-малко техничен”, макар и да бях забравил напълно какво бе слизането надолу :-). Не знам защо, но групата се съгласи с мен и тръгнахме надолу. Още след първите метри се разбра, колко “техничен” ще бъде спускането до премката с Кутело. Слизането по въжетата, макар и стръмно не затрудни никой от децата (и възрастните). Просто вървяхме по-бавно и внимателно. Децата искрено се радваха на това предизвикателство и забравиха цялата си умора. През цялото време надолу (а и следващите дни) слушах за “по-нетехничния маршрут”.

След като стигнахме премката, поехме към Казаните. Търсихме други забавления да разнообразим слизането. Първо пресякохме два все още заснежени участъка.На едно малко плато намериха цяла поляна с еделвайси, които децата грижливо оградиха с камъни, за да ги предпазят от стъпкване.

Следваше отбивка в заслон Казана, където нагледно обяснихме на Ема и Лия за какво служи. Оставихме съобщение в тетрадката и за следващите посетители.

Надолу продължихме с песни и други игри. Макар и слизането да е продължително, намерихме сили да достигнем до паркинга на хижа Бъндерица. Всички бяхме щастливи и доволно уморени от постигнатото. Децата се гордееха с “най-трудния си връх”, а ние с тях.

Връх Вихрен е емблематичен не само за Пирин, но и за България. Той пленява с красотата си, с усилията да се качиш и с гледките, откриващи се от него. Сигурен съм, че децата ще помнят този ден много дълго. Седмици по-късно все още често го споменават като част от големите си постижения. И има защо.

Още истории от изкачени върхове:

Подобни приключения:

СВЪРЗАНИ СТАТИИОЩЕ ОТ АВТОРА