Отново бяхме на Войнежа, където презаредихме батериите със свеж старопланински въздух и пасторални пейзажи. Децата играеха на воля из двора или на мегдана, а ние се отдадохме на нищоправене. Както обикнвено, такива престои приключват по-бързо, отколкото ни се ще. Преди да се завърнем обратно в София, реших да се отбием до един манастир, който отдавна беше в списъка с желани обекти за посещение – Патриаршески манастир Св. Троица. Всеки ходил на Преображенския манастир край Велико Търново го е виждал на отсрещния хълм – там в подножието на Арбанашкото плато.

Патриаршески манастир Света Троица гледан от Преображенския манастир

Сравнително малко са хората обаче, които го посещават. А една разходка до него си заслужава определено. Заради духа на манстира, заради запазените изконни православни ценности споделяни от обитателките му (манастира е девически), заради местоположението му. До манастира се стига по асфалтов път от Велико Търново (6км) през квартал Дервента. Може да се достигне и от село Самоводене (2км).

Ние обаче избрахме, смея да твърдя, най-красивия маршрут – разходка от хижа Божур, край Горна Оряховица. Да, не е на основен път, но този маршрут е ненадминат по-красота и разнообразие. До хижата се стига с кола. Имайте в предвид, че хижата предлага само напитки и готови сандвичи, не и топла кухня. Ние се бяхме нагласили за топъл обяд преди разходката, но си останахме на солети и други подобни. Липсата на храна никога не ни е спирала да изпълним мисията си (когато мама не е с нас, понеже тя се грижи всички базови нужди да са задоволени 🙂

Та, аз с двете деца, тръгнахме в указаната от хижаря посока, търсейки червената маркировка, която да ни отведе до манастира. Първоначално се лутахме малко в една странна на пръв поглед гора, която беше като от приказките.

Скоро обаче намерихме пътеката и я следвахме. Първоначално се върви по равен коларски път. Беше доста кален от падналите в последните дни дъждове. Този път извежда на платото над манастира.

След около километър видяхме табелка в дясно, указваща отбивка за манастира. Пътеката стана тясна. Обърнахме го на игра с децата. Измислих играта “Папагал” (която може би трябва да я патентовам. Изразява се в това, че се нареждаме в редица и първият прави разни щуротии, които всички зад него трябва да повторят. Звучи лесно и е така. В същото време е много забавна и падна голям смях и лигавене. А пътят изминавахме незабелязано.

Започнахме да се спускаме надолу, в дясно от нас започнаха да се открояват отвесните скали на платото. Мястото наистина е прекрасно за разходки. Идеално е за топли летни дни, заради хубавата сянка. Нашите крака обаче вече джвакаха. Повече от това нямаше как да са мокри. Децата продължаваха да тичат и да се забавляват. По пътеката видяхме доста бръмбари, на които Кристиян отдели особено внимание. Един от тях ни атакува с някаква миризма, поради което пръстите ни завоняха ужасно. Покрай скалите намерихме и множество раковинни форми, познати най-вече от морето. Не бих се учудил, ако преди много години, това тук е било дъно на море.

Беше интересно да се върви под и покрай скалите. Изглежда пътеката не е често прохождана, но все пак е ясна и няма как човек да се обърка. Трите километра от хижата до манастира го взехме за около 45-50 мин., имайки в предид че се слиза.

Изведнъж се озовахме пред величествените порти на манастира, които бяха затворени. Похлопахме на тежката врата, където има табела “Снимането забранено” Отвори ни една монахиня.

Патриаршески манастир Св. Троица

Влезнахме в добре поддържания двор и се отправихме към църквата. Направих опит тайно да снимам, но децата казаха, че е забранено и ме издадоха. Бях помолен да изтрия снимките от игуменката, която ни наблюдаваше от входа на църквата. Направих го и се извиних. Понякога човек може много да научи от децата си!

Останахме доста време да разгледаме манастира и да запалим свещичка. Повече за историята и архитектурата на патриаршески манастир Св. Троица може да прочетете тук. Основно отделих време да поговоря с игуменката. Отдавна не бях водил такъв разговор и бях поразен от простотата и чистотата на принципите, по които се води манастира. С ръка на сърцето мога да кажа, че това е едно от малкото святи места, които все още се грижат за ВЯРАТА и не са обърнали вярата в бизнес. Обещах да донеса другия път книжките на моя приятел Мартин Петров за “Изгубената вяра”, описващи западнали и разрушени свети места по родната земя.

патриаршески манастир Св. Троица
Гледка към Преображенския манастир отсреща

Разделихме се с нагласата да посетим манастира отново. Качването обратно по пътеката стана бързо, а и времето напредваше. Децата, мотивирани от обещания сладолед, ме следваха с бодри крачки обратно към колата. Отново поиграхме на “Папагал” и след няма и час се върнахме в изходна позиция. Всички доволни и щастливи от приятната разходка и мислълта, че сме се докоснали до едно, все още запазено за вярата ни, местенце.

2 КОМЕНТАРИ

  1. До колкото разбрах сте стигнали до манастира и сте се върнали по една и съща пътека. Може до там да се стигне през една много красива по полегата пътека идваща от страната на входа на самият манастир и да се върне по другата пътека, по която останах с впечатлението, че сте минали – стръмена скалиста пътека на някои места с помощни метални въжета. А, ако се огледате от манастира нагоре към скалите може да имате късмет да видите черни щъркели, кото гнездят от години в скалите.

  2. Точно така, ние отидохме и се върнахме по една и съща пътека. Тя може да има вариации, но ние избрахме да се спуснем покрай скалите надолу, тръгвайки от хижа Божур. Въжета не видяхме, а и нямаше нужда. Благодаря за съвета, следващият път като сме там, ще потърсим с поглед черните щъркели.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си