Има неща, за които човек дори не смее и да мечтае. Не защото не ги желае, а защото липсва идея, как биха се случили. И тогава, вероятно с някаква латентна искра надежда, някъде дълбоко в нас, някак си от самосебе си, някак си те стават истина. Случвало се е да мечтая за преходи на по-стръмни скали с елементи на катерене. Винаги в представите си съм с децата и Соня, за да изживеем заедно тези моменти. Непременно търся баланс в степен на трудност, сила на преживаване, риск и издържливост, който да е приемлив за всички ни. И затова досега, поради липсата на този баланс, по-дългите преходи с елементи на катерени дори не са влизали в ми планове. До скоро.
Алекс от пролетта започна да ходи на тренировки по катерене в зала Балкан с клуб Onsight. Средата там и треньорите – Ачо и Крис – са страхотни и бързо го запалиха. Аз със задоволство наблюдавам прогреса, който прави. И с времето, от приказка на приказка, се оказа, че преходи и катерене по скали може да не са толкова рискови, колкото си мислих, когато има някой, който знае какво прави. Стана дума за качване на Вихрен по Джамжиевия ръб с децата през лятото, но поради лошо време, не успяхме да го направим. И сега, някак на майтап, решихме да се качим на връх Мальовица по североизточния ръб. Разбира се, с помощта на инструктор по катерене и планински водач, който да ни осигури по рисковите места.
Вълнението беше голямо и Алекс дни по-рано питаше, кога ще ходим да се катерим на скали. Бях му дал да гледа едно клипче, което допълнително разпали неговата фантазия, както и тази на Ема, Крис и Соня. Тръгнахме всички с тръпка от непознатото. Със Соня не бяхме ходили по скали от над 15г. Чудех се дали Алекс, едва на 6 г., ще издържи физически прехода с над 1000м изкачване и 14км дулжина, дали няма да е прекалено рисково, дали няма да ни навали дъжд… За Ема и Крис нямах притеснения, защото знам, че те обичат такива приключения.
От паркинга на ЦПШ до хижа Мальовица стартирахме с ударно темпо. С Алекс стигнахме до там за няма и 50 мин. С върха пред нас и скалите от двете ни страни, вече се усещаше вълнението във всички ни. Ачо даваше нужното спокойствие, че всички ще се справят. След хижата поехме по Заешката пътека към Мальово поле и Мальовишките езера. Пътеката беше стръмна, но в сухо време съвсем сигурна за преминаване. Алекс беше за всеки случай на въже с Ачо и задаваше страхотно темпо нагоре. Ние ги следвахме, бързо набирайки височина над хижата.
Разходката по Мальово поле е прекрасна – красиви есенни панорами, безлюдие и спокойствие, което рядко може да се усети. Все повече наближавахме интересната част с катеренето. Стигайки под северната стена на Мальовица, човек усеща колко е малък. Страховита е. И от там започва драпането по улея, който ни изведе между ръба към Мальовица и връх Орлето. Там сложихме каски, седалки и Ачо с Алекс до него направи френска връзка. Те двамата напред по ръба ни осигуряваха, докато ние го следвахме. Напредвахме бавно и по-добре. На това място няма нужда от бързане, има нужда от наслада. Като шоколадов бонбон, който оставяш сам да се разтопи в устата, за да усещаш вкуса дълго време.
Имах време за снимки, за приказки с децата и Соня, налагаше се и да стягам редиците, но качването по ръба до върха определено беше като филм, в който ние участвахме в главната роля. Алекс ходеше напред уверено и концентрирано. Нямаше страх, нямаше чудене – просто катерене – тук и сега. Ачо му даваше той да поставя осигуровките. Даваше и на нас кураж на по-стръмните места. За много, въжето тук може да е излишно, но когато сме с деца, сигурността има най-висок приоритет.
Североизточният ръб на Мальовица беше черешката на тортата на този преход. Пристигнали горе времето се чудеше дали да ни направи мокро посрещане или не. За късмет размисли и не го направи, но ние без много да се бавим, само след няколко снимки тръгнахме по класическата пътека надолу. Връщането ни спореше точно толкова добре, както и качването – стегнато, на групи, с приказки метрите оставаха зад нас и наближавахме хижата. Алекс взе обратния път почти на бегом. От Ема и Крис занм, че децата спокойно не могат да вървят. В този случай, това е предимство. Нямаше мрънкане, нямаше почивки и така до хижа Мальовица. Там се подкрепихме с храна преди да завършим прехода на изходната ни точка – ЦПШ.
И след такъв преход, още в колата, почват идеите за следващ. Преходите са като наркотик и ние нямаме против да сме зависими.
Всичко това се случи, само заради съдействието на Ачо от Onsight. Благодарни сме за това изживяване и се надяваме да последват други такива.
