Последните седмици очертаваха един неприятен шаблон – големи планове за семеен туринг през почивните дни и лекуване на болни деца през уикендите. Като по чудо от понеделник всеки бе във форма и болестите изчезваха. И последната неделя не бе по-различна относно плановете. Такива кроях, въпреки ледените температури под -10°С и вятър по откритите части на планините. Кристиян имаше мач и го оставихме в София. Брадли също остана, заради ниските температури. Но Соня, Ема, Александър и аз се отправихме на път, въпреки студеното време.
Първоначалната идея бе да се разходим със ските до хижа Чакър войвода над Боровец. Според развоя на събитията може да съкратим плана и отидем до горната станция на лифта Ситняково експрес. От София тръгнахме с над час закъснение от първоначално предвиденото. С толкова деца, куче и пр. явно способностите ми да планирам и организирам са за кофата. До скоро нормалното закъснение бе около 30 мин :-).
Та едва към 12ч. бяхме вече паркирали до Мартинови бараки и сложили ските с коланите. Алекс бе удобно седнал в Thule-то, увит в чувал от овча кожа и в очакване на разходката. Първата част на маршрута съвпада със зелената писта в долната и част. Имаше доста хора въпреки студеното време. Вървяхме от единия и край и гледахме някой начинаещ да не отнесе Ема или Алекс. Той се беше наспал в колата и сега оглеждаше от шейната си, какво става наоколо.
След като пресякохме писта Червено знаме продължихме по пътя, но от тук нататък вече бе по-спокойно от към скиори. Имаше ги, но далеч по-малко. Разказвах на Ема, че по тази писта тя за първи път се пускаше самостоятелно на ски преди има-няма 7 години. А тя се чудеше, как е карала по “това равно” :-).
Темпото не беше особено високо, движехме се някъде с 30 мин на километър, което правеше невъзможно достигане на хижата, поради факта, че нямаше как да нахраним Алекс при тези температури навън. Като знам, колко е “бърз” в яденето, щяха да ни открият вкочанени с бебешка лъжичка в ръка… Решихме да цепим към горна станция на Ситняково експрес, когато малкия стана нервен и направо си огласи цялата Чам кория. Спряхме за малко, но не помогна. Остана ни едно – да пантим бързо към подслона. Минахме през горната част на пистата, където се поизпотих от наклона дори и при тези доста минусови температури.
Влязохме в Ситняково Рок, където първо се стоплихме и успокоихме хълцащото от плач бебе. Хапнахме доста добре и си починахме най-вече от последния километър. Алекс вече се чувстваше като у дома си и разнасяше какво успее да докопа от заведението.
Надолу се спуснахме отново по ски пътя. Алекс заспа още в началото и не му пречеше ни бутането по равното, нито друскането при спускане. Ема искаше да кара по пистата, но я “убедих” да кара с нас, за да не се търсим из курорта. В крайна сметка се получи добра и разведряваща разходка. Едва ли може да искаме повече, когато с нас е едно не-говорещо, но всичко-искащо бебе. Мисля, че с повече ходене, ще настроим тактиката, за малко по-дълги разходки с него.
