Предполагам всеки един има “филми” в главата, в които си представя как прави неща или ходи някъде. Представя си ги ясно и конкретно. Обрисува си ги мислено. Живее с тях, докато един ден или е участник в същия този “филм” или просто се насочва към друг. Така е и с мен. Най-често си представям места, които посещаваме цялото семейство, правим определени активности, виждаме или откриваме разни неща. За някои от тях чакам години да се случат, друго се реализират по-бързо.

Днес бях в едни от моите “филми”. Бях едновременно режисьор, сценарист, продуцент и актьор с поддържаща роля. А този “филм” бе много желан и чакан повече от година. Още когато разбрах, че ще ставам отново баща, вече си мислех, как ще приобщим малкия член на семейството към нашите разходки без да издевателстваме над него от най-ранна възраст. Как ще продължим да правим семейни велоразходки, а той ще се вози с нас? Как ще се разхождаме със ски в прекрасен зимен ден, без да се налага да го оставяме на някоя баба или да се делим?

Такива пътеки с пухкав сняг ми се въртяха из главата

Точно ски туринг със Соня и децата ми бе влязъл като камък в обувката и не ми даваше покой. Миналата година се разходихме до хижа Рилски езера, а сега вече виждах как вървим петимата със ски по отрупани със сняг пътеки, сред иглолистна гора, в слънчев, зимен ден. Разхождаме се без да бързаме (то и не може да се бърза), говорим си за живота, за бъдещето, за миналото, за злободневните проблеми или предстоящи събития. И така докато се уморим и спрем до някоя уютна хижа с камина, където почиваме и хапваме вкусен обяд.

Та след доста чакане на подходящи условия днес превърнах филма в реалност. Самата разходка е тривиална, тривиално е и мястото където бяхме. Тривиално е и случилото се. Но не за нас.

За нас беше уникално преживяване на една тривиална разходка.

Разходихме се и петимата със ските между Голи връх и Мотен на Витоша. Ема, Кристиян, Соня и аз бяхме на самоход, докато Алекс си бе полегнал удобно в шейната със ски и подремваше през почти цялото време.

Петорно селфи – колко малко му трябва на човек, да е щастлив.

Искахме да се разходим и по платото, но сравнително силния вятър ни върна към план Б – да минем по пътеката през гората, която излиза на хижа Алеко. Ема имаше възможност да пробва за първи път новите ски туринг ски, които и осигуряваха лекота и удобство. Най-трудно бе за Кристиян, който заради все още малкия си крак трябва да ползва адаптери и алпийските си ски и обувки. Но дори той, на няма и 7 години, разбира, че удоволствието от ски разходката е по-голяма от трудностите с приспособената екипировка. Носех и ботуши, в случай, че се умори. До тях не стигнахме. За Соня това бе първи туринг след бременността и раждането. За мен бе първо опит в дърпане на ски-шейна с бебе в нея (още повече – моето бебе :-)).

Все неща, заради които нямахме бърза работа. Единствено бързахме да се доберем сутринта рано до района на хотел Морени, заради многото коли и блокиране на пътя след 10:00 часа.

Всичко бе идеално – новият сняг бе може би около 30-40 см, паднал последните 2 дни. В гората бе завет – почти безветрено. По пътеката рядко срещахме хора, макар в района да бе гъмжило от посетители. Вървяхме и се наслаждавахме на момента. Соня ми помагаше от време на време да не обърна количката на по-неравни участъци. Като цяло ски-шейната се оказа страшно устойчива, а твърдата връзка, заедно с удобния колан ми даваха добър контрол над нея. Стигнахме до гостоприемница Мотен, където по стара традиция спираме да похапмем. Александър също имаше нужда от порция мляко. Аз и децата останахме извън хижата, подкрепяйки се с вкусна супа (десетте най-задушевни хижи на Витоша).

Похапване в условията на Ковид-19

На връщане решихме спонтанно да слезем по пистата до долна станция на “чинийката”. Имах увереност, че ще мога да сляза със шейната по отлично обработената писта, а и ще мога да я тествам надолу. Децата това и чакаха – полетяха напред, докато Соня и аз заслизахме по-предпазливо. Стигнахме края на пистата прекалено бързо. Искаше ми се да останем още, но все пак трябва да се съобразим и с бебока, с това, че и той има нужда от движение.

Прибрахме се към София с обещанието, че скоро пак ще сме всички заедно на разходка из белите пътеки. Остава само да изчакаме да има такъв хубав зимен ден, като днешния.

2 КОМЕНТАРИ

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си