Отново ден за разходка из Пирин. Съобразявайки се (донякъде) с участниците в “експедицията”, решихме да раздвижим до Муратово езеро, тръгвайки от х. Вихрен. Бяхме ние четиримата и Елиза, Бени и Венци с децата, както Тони и Миро с Бела и Зара. С Кристиян правим първи стъпки в по-сериозните самостоятелни преходи. Ясно е че ще го поносвам от време на време, но ще и пробвам докъде му стигат силичките и мотивацията. Началото е обнадеждаващо. Той напред, аз след него, като го придържам за ръце над главата.
Групата се движи след нас. Аз на етапи нося Крисо, а Ема, Бела, Яна и Павката си вървят сами. Правим чести, кратки почивки и се наслаждаваме на заобикалящия ни свят. Особено вълнение в малките бъдят пасящите наблизо крави … и малките красиви цветенца. Разбира се, че поиграхме малко и на Бъндеришката река. Няма как да вървим по нея, без да и обърнем подобаващо внимание…
Имало е някаква драма тук, но вече не помня причината.
След качването на стръмните камъни, остава още малко до Муратово езеро.
Ето го и него. И нас покрай езерото. Правим приятна, спокойна почивка. Не бързаме. Децата играят на езерото и мислите им се въртят около това, как да влязат в него. Някой от тях го правят.
На връщане играем на криеница. Използваме камъни и клек за прикритие.
Тони и Миро решават да се разходят до Рибно Бъндеришко езеро. Ние се връщаме по същия път, по който пристигнахме. На по равното се гоним.
Около 14:00 отново сме при колите на хижа Вихрен. Отново съм изненадан, колко издържливи са малките деца. Кристиян успя да навърти завиден километраж (за 1 година и 4 месеца), ходейки по планински терен. Зара, която беше в кенгуру, също се чувстваше страхотно и наблюдаваше спокойно случващото се около нея.
