Идеята за разходката дойде от Тони и Миро, които бяха проучили маршрута и реколтата от дивите ягоди, малини и боровинки десетина дена по-рано. Споменаха за лека, приятна разходка (нещо като в парка) и много плодове. Тези многообещаващи думи събраха на старта общо 24 души – 12 възрастни и 12 деца на възраст от 8 месеца до 10 год.
Бързо стигнахме до с. Добърско от Пирин голф, продължихме в посока рибарника и на около 200-300 м. след него паркирахме колите. Не пропуснахме да си поръчаме балканска пъстърва за навръщане.
Началото на пътека Дива коза. До х. Добърско има коларски път, който е около 11км от селото. Има и туристическа пътека със синя маркировка, която на места съвпада с коларския път, а на други го пресича. Тръгнахме с бодра крачка да търсим дивите плодове. Първо обаче преброихме групата малчугани. Първоначално пътеката е камениста, а растителността беше предимно иглолистна.
Постепенно флората се промени и ниската растителност значително се увеличи. След около 1 км от началото вече открихме първите находища на диви ягоди. Вървях с Кристиян, който в къщи отказваше да яде ягоди. Тук обаче нещата стояха различно – не можех да смогна да му бера ягоди, а той ги лапаше с цяла шепа. Опитваше се и сам да си бере, само че освен дребните, но супер-ароматни ягодки лапаше и откъснатата с тях трева ;-).
Излязохме на пътя. Там находищата се криеха по неговите стръмни краища. Децата им се нахвърляха като освирепели. Ема и Лия вървяха неотделно и само прескачаха от възрастен на възрастен да им пълни шепите. За тях беше трудно да си берат самички плодовете, понеже обикновено те се намираха на по-стръмни места в страни от пътеката. Темпото значително се забави в предвид непрестанно откриващите ни се находища. Тук таме намирахме и диви малини, но определено ягодите бяха най-многобройни. Особено богати на ягоди полянки бяха в страни от коларския път по продължението на туристическата пътека. Тя обикнивено скъсяваше пътя, като се извиваше направо през хълмчетата и впоследствие отново го пресичаше.
След около 1-1.5 часа, които преминаваха през гориста местност, пресякохме река Добърска и скоро стигнахме и полянка с две мостчета и масичка с пейки.
Направихме кратка почивка и сбирка на групата, членовете на която се движеше обратнопропорционално на количеството погълнати плодове. Тони вече бързаше да стигаме хижата … докато децата изразяваха чувства един към друг.
Според Тони остававаше малко от целта, но за сметка на това ни предстоеше стръмната част. Скоро след мостчетата свихме в дясно по една стръмна пътека. За да наваксаме първите решихме да скъсим и хванахме една наистина стръмна просека с ясно очертана пътечка.
Беше поне 300 м силен наклон. С голямо учудване видях, че повечето деца и останали възрастни ни последваха. Помислих си, че ще има кълбета надолу, но в крайна сметка всички се качиха. Там някъде открихме и поляна с боровинки. Бяха толкова ароматни, че направо не му се тръгва на човек. Похапнахме и боровинки на корем и решихме да поускорим темпото към хижата. Оставаха не повече от 500м до нея.
Предвидливи се бях обадил на хижаря, че идваме по-голяма група с деца. Изненадата беше пълна като видяхме, че добрия човек беше сготвил една голяма тенджера пилешка супа и беше подготвил огъня за кюфтенца. Гъбите не бяха изглежда за нас. Иначе яденето беше на корем. Бирата беше тясното място и бързо я приключихме.
Оказа се, че малката и лека разходка, за която Тони спомена беше около 4.5 км в една посока и преодоляна положителна денивелация от почти 600м. За всеобща радост никое от децата не се оплакваше от изминатото разстояние и стръмнини. Жалко, че трябваше да се връщаме на същия ден. Хижата се намираше на една поляна, заобградена от красива гора. Беше скромно обзаведена, но за сметка на това уютно и с приятен стопанин. Около нея имаше богато находище на малини, които бяха атакувани след обяда от майки и деца. Предлагаха и разходка с кон, но бях май единствен кандидат, затова го оставих за следващия път.
След обяда и почивката следваше преброяване на групата … и малко физзарядка
Към около 3 следобед тръгнахме надолу. Очакваха ни сега стръмни слизания, по-които децата, пък и големите трябваше да внимават. Най-малките – Лъчезара, Кристиян и Дивна определено имаха нужда от почивка.
Взех Кристиян на конче и заслизах с него надолу. Съвсем скоро усетих неговата глава да се отпуска на моята, при което зъбите му потракваха при всяка моя крачка. Ясен знак, че се е предал на умората. Някак си го свалих на ръце до колата. Осталите, разделени на групи по интереси (напр. група на билкарите, група на детската градина и пр.) слязаха малко по-късно.
Тръгнали без големи очаквания, прехода по пътека Дива коза до х. Добърско се оказа страхотен, въпреки завидната му дължина и денивелация. Всички деца (и възрастни) се справиха чудесно и без оплаквания. Определено заслуга за това имаха както вкусните плодове по пътя, така и приятната почивка на хижата. Иска ми се догодина отново да сме тук по същото време.
