Идеята
Не знам защо, но още от миналата година страшно много исках да отидем с децата до Тевно езеро. Нямах конкретна причина, просто тази мисъл ме преследваше откакто се зароди. Преходът до там не е кратък, нито лесен, имайки в предвид възрастта на Ема и най-вече на Крисо. Но това рядко ме е спирало да отидем където и да е било. Въртяха ми се даже мисли да отскочим и до заслон Спано поле и така 3 дена да си джъткаме из Пирин – съвсем сами.
Реших, че докато се гледаме на Пирин голф, може да опитаме. Винаги имахме опцията да се върнем към х. Безбог и да се приберем с лифта. Всичко зависеше от организацията, мотивацията на децата и темпото до обедните часове. Соня ни направи една баница и ни напазарува преди да тръгне за София на работа, а Миро ни откара до х. Гоце Делчев сутринта към 9:00.
хижа Безбог – Попово езеро
Половин час по-късно и няколко сандвича по-малко бяхме на хижа Безбог с децата. Ема беше ентусиазирана от предстоящата разходка, а Криси мяташе крачоли съвсем безгрижно.
Тръгнахме към първото предизвикателство – Душевадката. Мястото, на което си личи кой е сериозен и кой отбива номера с идване да хапне кюфтенца на високо :-). Със свежи сили се закачвахме нагоре, а малките скалички предизвикваха катерачните способности на децата. Вървях с Кристиян, ако се наложи да му помагам, докато Ема ни беше водач, следвайки маркировката.
40 минити след тръгването ни вече ни се откри прекрасната гледка към Джангала, връх Сиврия и Попово езеро, при което планирахме да починем за обяд. От тук терена стана по-лесен за вървене а наклона надолу подходящ за по-бързо темпо. По пътеката се засичахме с други хора, които ту ни изпреварваха, ту изоставаха. След малко повече от час вървене спряхме да се подкрепим с плод и бисквитка.
С песни и игри гледах да поддържам настроение в малката ни група. От време на време взимах Крисо за 2-3 мин на ръце, за да си почине преди да се втурне към следващите камъни за изкачване или слизане.
В 12.20 бяхме на Попове езеро и децата нямаха търпение да си топната краката. Аз също, но хладен вятър ме отказа от идеята ми. На тях позволих да поцопат докато приготвя обяда 🙂
С децата до Тевно езеро
Починахме добре и се наслаждавахме на заобикалящия ни свят. Децата останаха боси по меката като килим земя. Реших да продължим към Тевно езеро. Колкото и да се бавим нагоре към Краледворската порта, все щяхме да стигнем по светло до заслона.
Аз поснимах малко, преди да тръгнем. Ема и Криси решиха, че ще продължат боси прехода и не ми остана нищо друго освен да ги оставя, предупреждавайки ги, че може да се убодат. Но те искрено се наслаждаваха на босото си ходене, обикаляйки езерото. А аз съзерцавах чистотата на водата му, на фона на връх Сиврия.
Вървяха така боси докато го заобиколим и тръгнем към Кралеви езера. Преди това си щракнахме селфи на фона на Папаз гьол – снимка, която веднага стана една от любимите ми.
Времето си напредваше, а умората при Кристиян растеше. Караше ме по-честичко да му помагам и взимам за малко. Напълно разбираемо, в предид 3.5 си години. Видеше ли обаче скали за катерене, веднага имаше прилив на сили и желание да ги катери. Така с подканяне и подвикнахме вървяхме бавно но славно напред.
За жалост от време на време духваше студен вятър, който в последствие се оказа причина за една настинка (за това по-късно). Тук вече сме над Кралеви езера съзерцавайки връх Момини двори и рида към лявата Краледворска порта.
Ема също започна да се уморява и намалихме темпото. Правихме чести почивки. В далечината пред нас по средата на последното качване видяхме група от хора с деца, които си почиваха и приказваха. Тръгнахме към тях да ги настигнем, а те любезно ни изчакаха. Оказаха се две майки с деца на към 12-14г и водач. Уголементата група подейства като стимул на Ема и Кристиян и сами закрачиха към портата заедно с батковците. Получиха и по някоя солета като последен стимул. От портата вече виждахме целта на днешния преход – заслон Тевно езеро.
Оставаха ни 500м. до него.
Поради студения вятър на билото останахме съвсем кратко и заслизахме по първоначално стръмен участък, който постепенно стана по-полегат.
На заслона
В 16:30, 6:30 мин след като тръгнахме, пристигнахме до заслона. Влязохме в него да се стоплим с топъл и ароматен билков чай. Успяхме да си уредим и две места по наровете (без предварително да резервираме) и искарахме късмет. Оказа се по-късно, че заслонът се пука по шевовете от хора – 110 души, без да се броят тези по палатките.
Една кратка реплика в хижата разплака от смях всички присъстващи. За вечеря той невинно попита хижарката “Имате ли шкембе?”, при което тя му отвърна, че няма. Следващия му въпрос към нея обаче разби “А скаридки?” 🙂
Надвечер направихме една кратка разходка до близкото било с изглед към Валявишките езера и базовите станции на Тодорка :-). Целта беше да дадем знак на мама, че сме оцелели след този преход. Помръзнахме докато намеря обхват, но в крайна сметка изпълнихме мисията. Наближаващия залез хвърляше прекрасна светлина към заобикалящите ни масиви и долини.
Вечерта се получи доста турболентна – децата заспаха бързо около 20:00, но 2.5 часа по-късно Криси се събуди плачейки. Десет минути не можах да го успокоя. Накрая хижарката, на която съм много благодарен, ни прати в едно малко бунгалце да пренощуваме сами. Там малкия се успокои, Ема дойде и тя при нас. Завихме се с 4-5 родопски (т.е. пирински) одеяла и избутахме на спокойствие нощта. По някое време забелязах, че на Крисо ми е студено и потреперва.
Обратният път
На сутринта стана с температура и доста отслабнал. Бърза закуска и заслизахме през Мозговишка порта към хижа Демяница. През целия път го носех на ръце като бебе, а той спеше.
За късмет към средата на пътя ни застигна един човек – Наско, който ми предложи да се сменяме в носенето. Беше ми нужно, защото не бях сигурен, че ръцете ми ще издържат 8км. слизане с такъв товар. Ема прояви разбиране и бързаше доколкото може да го отведем в Разлог. За около 2ч. стигнахме там и прегледа при лекар установи вирус. Интересно, че след като Кристиян чу за шкембе чорба на хижа Демяница и аз му обещах да му взема, когато оздравее, състоянието му взе да се подобрява. След следобедния сън, цялата болест се беше изпарила, така както и дойде и не се появи. Вечерта разбира се хапнахме шкембе чорба 🙂
Явно прекаленото натоварване му отслаби имунната система. Сега има време да я изгради до другото лято, когато отново ще поемем по хижите из Пирин :-).
