Това лято решихме да отседнем в полите на Пирин заедно с няколко други приятелски семейства. Децата ще щъкат наволя, делеч от мръсотията и шума в София. В главата ми се рояха планове за разходки из Пирин – кои по-подходящи за деца, кои по-малко.
Та като пробен маршрут избрах качване до вр. Безбог от едноименната хижа. Бяхме там през зимата и мястото си заслужава да се посещава редовно.
Тръгнахме с надеждата да не ни вали дъжд на лифта, най-вече заради децата – Кристиян (4 м), Дивна (1.5 г), Ема (2.8 г), Лия (3.5 г) и Гери (7 г). Времето беше на кантар – мъгливо в горната част на лифта. Надявах се да излезем над мъглата на х. Безбог. Стигайки горе, времето все така си изглеждаше непредвидимо. От около 2400 м нагоре си беше мъгла и върхът се губеше някъде сред нея. С малко уговорки тръгнахме – на хижата останаха само двете мами с най-малките планинари, Кристиян и Дивна. Всички останали поехме покрай езерото и старата хижа нагоре към върха. Следвахме пътеката криволичеща между клека. Децата се радваха на разнообразния терен, на различните цветя.
Измислихме дори и нова игра – „Открий маркировката“. След като им обясних, че червената боя по камъните показва пътя, който следваме те се впуснаха в откриване на следващите маркировки. Децата се надпреварваха да откриват правилния път.
Излязохме на първото по-равно място, от което се откриваше гледка към Безбог и решихме да направим кратка почивка.
Поехме, заредени с нови сили нагоре, когато от небето започна да прикапва. Нямахме екипировка за дъжд, а и качването по моркия камънак криеше своите рискове. Част от групата сметна за удачно да се прибере, преди да се намокрят. Заедно с Жоро (таткото на Гери) и Ема, решихме да изчакаме да видим – ще вали ли или ще спре ръменето? За щастие надделя второто и пак поехме в намален състав на горе през клек и камък. Ема, макар и без компанията на другите деца вървеше с големи крачки напред и ме разпитваше за лилавите цветенца по пътя (лилавото е любимия и цвят). Пътят започва да става все по-стръмен. За наш късмет с качването ни се вдигаше и мъглата пред нас. Откриваха се все нови гледки нагоре, а хижата и езерото ставаха все по малки. На една от почивките Ема вече видимо беше уморена и малките и крачета се нуждаеха от покой. Докато си говорихме с Жоро, тя просто полегна на два камъка и се отпусна.
Като починахме малко я качих на конче и пак поехме напред. С този нов товар трябваше да минем около 500 м (и 100-150м денивелация) – сториха ми се безкрайни. На всеки 50м поглеждах тракера с надеждата да достигнем заветния връх. Ема се чувстваше добре на раменете ми. Достигайки равната поляна преди самия връх седнахме да се подкрепим и насладим на прекрасните гледки, откриващи се към вр. Полежан и Добринище. Мъглата беше изчезнала като по поръчка. Ема полежа малко върху мекия клек, може би и подремна дори. Останахме около 30 мин. горе да починем хубаво, щракахме се за спомен.
Да спомена, че това беше първото качване на връх на Жоро … от десетилетия:-). Тръгнахме надолу заредени с енергията на прекрасните пейзажи около нас. Стигайки в долната част на маршрута, мъглата превзе върха и отново заваля ситен дъждец. Този път облаците предвещаваха засилване на дъжда, а не спиране. С бързо темпо поехме към хижата. оставаха ни само 200-300м. когато заваля. Потичвайки стигнахме там все още прилично сухи. А дъждът се усилваще сериозно. Уцелихме перфектния тайминг за прибиране. След това валя околко час проливен дъжд.
Посрещната с похвали за постижението, Ема гордо заяви, че пак иска да ходи на преходи. Е, това беше нещо, което с радост чух. След тези 400м денивелация си мислих че съм и убил ентусиазма за преходи. За щастие се получи обратното. В същото време разбрах и докъде достигат физическите възможностите на едно малко дете. Супата и студенета бира в х. Безбог възвърнаха силите ни.
Слезахме ме до базовия ни лагер на х. Гоце Делчев след като спря дъжда, а аз вече кроях нови планове за преходи. На дневен ред беше вр. Вихрен – децата, обаче ще почакат още малко, за да ги вземем с нас.
